сряда, 31 октомври 2007 г.

Пътеките в живота ни


Мисля си, че пиша доста отвлечено понякога , а това не е добре, защото е вид бягство от действителността. Всъщност всеки ден става нещо и то определя поведението ни и начина на живот. Ако с представим, че се намираме в гора , в която има утъпкани и неутъпкани пътеки ние трябва да изберем по коя пътека да вървим. Сега, когато децата си тръгват аз поемам по пътеката на моето ежедневие без те да са около мен. Тази пътека е широка и добре изгладена, по пътя няма изненади. Едва ли ще срещна Кумчо Вълчо или глиган , най много някой заек да прибяга или лисица хитро да погледне от храстите. Важно е те да са добре и да се чувстват на мястото си там където са. Аз ще се опитам да чета и да се развивам, да усвоя някой нови неща. Не мога да стоя на едно място. Сега съм се запалила да правя сайтове и анимацийки.Това е голяма играчка и няма да стане без четене. Учителската стачка продължава и вече изобщо не знам дали на някой му е ясно по каква причина. Никога не съм харесвала тълпи, масовки и това някой да крещи нещо, да те използва и манипулира и ти като овца да вървиш подире му. Тези хора изобщо не мислят според мен. Някой професии са и призвание и ако го нямаш или не ти харесва да си такъв по добре слагай шапката и проси, може и да изкараш повече. Ако чавек е наистина беден едва ли ще има пари да се влачи до София всяка седмица и да крещи разпенено, но на тях явно това им харесва те и без това са свикнали да работят половин ден и да пътуват през ваканцийките. Не искам да съм крайна, въпреки, че си признавам учителите на са ми любимото съсловие и факта,че не поставиха поне по разумни искания и обективни промени в сферата на образованието потвърждава мнението ми за болшинството то тях. Както и да е не си струва да ги обсъждам - добре, че децата ми не са вече ученици. Тази седмица се очакват балотажите на изборите. Днес прегледах данните от ЦИК за област Русе и няколко други области. БСП губи сигурни позиции, а ГЕРБ завоюва такива и то почти във всяко населено място и община. Ще видим какво ще стане най интересното винаги предстои :-)

понеделник, 29 октомври 2007 г.

Среща с гордостта



След разговора ми със страха, който не се оказа толкова страшен, реших че мога да си устройвам срещи и с другите си недостатъци, независимо в какава степен ги притежавам и да разговарям с тях открито за това което ме вълнува за да разбера ролята им в моя живот. Проблемът с гордостта се състоеше в това, че незнаех какво точно представлява и не можех да я визуализирам, а и ми беше трудно да дам някакаво определение за гордост. Имах усещането, че притежавам това качество и в определени моменти от живота ми то играе съществена роля, но незнаех в какво точно се изразява това. Не исках да търся определение из речниците и книгите, защото всяко определение е твърде относително искаше ми се моята гордост да ми каже лично какво представлява.
И така затворих очите си и я извиках. Пред мен се появи жена в бяла одежда, главата и също беше покрита с бяла кърпа. Изглеждаше горда, благородна и излъчваше някакво чувство н покорност. Доста се изненадах от това , което видях и попитах:
- Ти ли си гордостта ми ?
- Да – каза тя като се усмихна загадъчно.
- Не си представях да изглеждаш така – казах аз. Харесваш ми , а доколкото знам не би трябвало да те харесвам, а да се боря с теб за да те отстраня от живота си.
- Кой ти е казал подобно нещо – засмя се тя и малки бръчици се появиха около очите и.
- Как кой ? Гордостта е недостатък, така са ме учили от малка.
- А знаеш ли какво точно е да си горд?
- Честно казано незнам, но съм чувала, че е един от седемте смъртни грехове. Разчитам ти да ми кажеш какво точно представляваш и до каква степен си опасна.
Този път симпатичната жена се разсмя с глас.
- Аз изобщо не съм опасна, можем да станем приятелки. Аз съм част от теб и ако ме приемеш, няма да се налага да ме викаш на такива разпити.
- Това не е разпит само исках да си поговорим. Винаги съм усещала, че си част от мен, от вътрешното ми аз. Сблъсъкът се получва от това, че не ти давам възможност за изява и от това се чувствам неудовлетворена в този си живот. Мисля, че ти си гордостта на душата ми. Имам усещането, че мога повече от това, което правя и не мога да го изявя. Понякога смятам, че съм повече от друг човек, защото той е по малко интелигентен или аз мога да правя нещо по добре.
Жената в бяло ме погледна с обич:
- Да аз съм гордостта на душата ти и като всички други качества съм необходима в известна степен. Опасно е, когато поставиш себе си над другите, защото правиш нещо по добре. Помисли си ако ти можеш бягаш бързо и си добър спортист, то друг който е бавен, може да пее прекрасно и в това той е по добър от теб. Всички сме деца на природата и малката птичка е толкова значима,колкото и големия силен човек. Трябва да приемаме всичко около нас такова каквото е, да го обичаме и да си учим уроците. Опасно е да се влюбиш в мен и тогава би могла да си помислиш , че не съществува нищо друго освен теб и мен, тогава слагаш себе си над всичко и над твореца и тогава се превръщам в смъртен грях. Опасно е обаче и да ме отхвърлиш напълно, защото аз съм тук за да ти помагам и да ти казвам понякога, когато не се харесваш, че си толкова важна, колкото и птичката, че си част от общата хармония и наистина умееш да правиш нещо толкова добре, колкото никой друг не го умее.
Гледах с широко отворени очи и започна да ме изпълва чувство на благодарност. Благодарност, че ме има и че съм тук и сега. Женският силует срещу мен се разтвори и се превърна в мека светлина.

петък, 19 октомври 2007 г.

Защо пиша в този блог ?



Днес една приятелка ме провокира, като ме запита защо пиша в този блог и ме накара да се замисля? Пиша заради себе си и потребността да изразя това, което ме вълнува за да не остава натрупано в мен и да създава негативни емоции или да ми формира комплекси. Защо не пишеш в някой файл на word, а го споделяш с хората ? Защото ми харесва тази форма и ме кара да се чувствам свободна. Забележката и, че по този начин подхранвам егото си може би е справедлива, но и то трябва да се храни понякога, а може би това е форма на компенсация, свързана с начина по който се чувствам и изявявам в реалния живот. Знам,че малко хора се интересуват от това, което пиша, но това е част от мен. Много се радвам, че ми зададоха тези въпроси, защото така и аз си отговорих на тях. В общи линии, това което носим в себе си и е важно, защото ни прави завършени и ни помага да изразим самите себе си е маловажно за повечето хора около нас. Аз се уча да се обичам такава каквато съм и затова ще продължа да пиша и няма да подтискам тази своя потребност. В последно време нямам много време, защото Теди и Криси са тук и се мъча да помагам с каквото мога. Явор осезателно ми липсва и с нетърпение го очаквам другата седмица. Уча се да правя web- страници съвсем сама и установих, че ми харесва, защото дава възможност за творчество. Уча се да правя и анимацийки разбира се на любителско ниво.

четвъртък, 11 октомври 2007 г.

Разговор със страха


Що е страх ? Какво е това всеобхватно чувство, което въздейства на емоциите ми, което определя постъпките ми, което ме кара да изричам думи, които противоречат на вътрешната ми природа и после да се ненавиждам заради това ? Има толкова много разновидности на страха, толкова много негови форми , че е трудно дори да ги осъзная, но едно е сигурно аз се срещам с този рошав, ръждив негодник във всеки миг от живота си и в повечето случаи му се подчинявам. Защо го правя ? Опитвам се да отговоря на тези въпроси, но мисленето не ми помага особено, защото се изкривява в нормалната посока да търси оправдания за това, че се подчинявам на страховете си. Затова реших да се срещна лично с господин страх или с една от неговите форми и да си поговорим по мъжки, както се полага на мъжко момиче като мен. Тъй като часът и мястото на срещата не бяха известни предварително, реших да го издебна и като го спипам в най неподходящия за него момент да го разпитам за мисията му в моя живот. Както обаче обикновено се случва, когато се опитам да се правя на герой, той ме изненада, а не аз него. Въпреки всичко успях да се овладея. Като всеки уважаващ себе си страх и този изглеждаше страшно. Поканих го да седне в едно кресло срещу мен , а той започна да сменя формите си от тъмно петно се превърна в костеливо същество с черна качулка и първият ми импулс беше да го изпепеля със сноп светлина и да не го виждам повече. Тогава обаче се сетих, че това е пак проява на страх и няма да ми помогне да си изясня нещата и колкото и да ми е неприятно трябва да проведа този разговор с него. Всичко наоколо изглеждаше тъмно и зловещо.Господин страх се чувстваше много удобно в креслото си, а тази която се беше свила и се чувстваше некомфортно бях самата аз. Това ме наведе на мисълта, че сме на негова територия и за да се освободя от напрежението го поканих в една слънчева градина с много дървета и зеленина. Той неохотно седна на сянка и се посви, а аз се разположих на светло в един стол срещу него. Слънцето и зеленината ми помагаха да се чувствам по добре и усещам любовта в себе си. Реших да атакувам първа.
- Кой си ти и какво правиш в живота ми ? – попитах аз
- Знаеш кой съм. – отговори спокойно мъжът в креслото и смени формата си, като се превърна в грозна вещица с окъсани дрехи, която се захили стържещо. Аз съм един от многото ти страхове и съм ти необходим за да живееш пълноценно.
- Не си ми необходим. – казах леко разколебана аз. Или поне не искам да те срещам толкова често и да диктуваш живота ми. Ако не се обаждаш всеки път когато реша да направя нещо ще бъда самата аз, ще бъда свободна.
- Не говори глупости – изсмя се съществото потънало в креслото, което сега беше приело формата на грозно куче с почти окапала козина от устата на което капеха лиги, а очите му бяха червени и зли. Ако не бях аз преди три дни щеше да си напишеш молбата за напускане и да наговориш куп неща на шефа си за които после да съжаляваш. Аз те предпазвам да вършиш необмислени неща и слагам граница между разумното и неразумното. Помагам ти да спазваш баланса и да не позволяваш на емоциите ти да вземат връх. Помисли си какво би станало ако нас страховете ни няма. Няма да се страхуваш от болката, от старостта , от нещастието, от самотата и от толкова много други неща. Няма да се страхуваш от неизвестното и затова няма да можеш да му се наслаждаваш и да се радваш на успеха си , когато го опознаеш. Няма да се страхуваш дори от смъртта и къде ще търсиш смисъла на живота тогава? В какво ще се превърнеш без нас?
- Може би си прав. – казах замислено аз и за пръв път си помислих, че насреща ми не стои враг. Обаче понякога ти искаш да диктуваш нещата, обсебваш ме и ми пречиш да се развивам.
- Ти можеш да бъдеш обсебена не само от страховете си, а от много други неща, ако сама го позволиш. Можеш да бъдеш водена в погрешна посока ако позволиш на емоциите ти да вземат връх. Същото би се получило ако връх вземе разума ти и ти слушаш само него. Истината е в баланса и човек е на този свят за да се учи да го спазва. Ако усетиш, че много се натрапвам - не ме гони и не бягай от мен, защото това също е проява на слабост. Можеш да ме поканиш и да си поговорим пак, вече се познаваме.
Погледнах към креслото и видях, че там стои много възрастен мъж, който не изглеждаше толкова страшно.
- Ще те поканя – казах колебливо аз.
После се огледах и поех въздух с пълни гърди. Около мен пееха птички, слънцето ме галеше с лъчите си, а зеленото проникваше в мен. На мястото на старото кресло срещу мен имаше прекрасна люлка опасана с цветя. Седнах на нея и се залюлях. Изпълнена с благодарност и любов отворих очи усмихната.

петък, 5 октомври 2007 г.

Какво започнах да научавам в Америка


И така моята работна година в семейство Розенфелд започна. Тъй като измина доста време някой от нещата са избледнели, но ще разказвам по някоя основна случка, която ми е направила впечатление и е спомогнала за изграждането на впечатленията ми за Америка. Първите ми работни дни бяха много тежки тъй като не знаех какво точно искат от мен и по точно бях изплашена от всичките разговори с Владимир, от представата, която се опитаха да ми създадат за евреите, от това, че не знаех езика добре и не разбирах всичко, което се говори в къщата. Опитвах се да спазвам всичко по дадената ми програма, но и в минутките, които оставах свободна не смеех да седна, а стоях права, или буквално пълзях с парцала в стремежа си да изчистя всичко идеално. Владимир ми се обади в четвъртък и обеща да ме вземе в петък с колата за да ме заведе в Куинс, но пак ме предупреди, че това ще е за последно и от следващата седмица трябва да се оправям сама. И така в петък в 7 р.м. , когато ми свърши работното време братовчед ми и леля ме чакаха пред къщата. Взех си довиждане с децата, Пол и Лори и се разбрахме, че ще се прибера в неделя след обяд за да мога в понеделник да бъда навреме на работа. Когато седнах в колата и се отпуснах, започнах да приказвам без прекъсване , опитвайки се да излея всичко, което ми се беше случило през седмицата и наслаждавайки се на факта, че мога да говоря на родния си език с близки хора. Леля ми се радваше и ме слушаше с интерес, но Владимир ме прекъсна и каза,че не иска да слуша нищо за еврейските копелета, които гледам и гласът ми е много писклив. Сега осъзнавам, че той не го е казал с намерение да ме засегне, но в онзи момент думите му ми дотежаха и аз млъкнах, но голяма буца заседна на гърлото ми. В къщи леля ми беше наготвила вкусотии и хапнах с апетит. Съботата мина неусетно, вечерта братовчед ми ни закара с леля в Бруклин - Брайтън бийч да се разходим покрай океана. Брайтън бийч беше интересно място - широка плажна ивица и отгоре дървена платформа по която хората се разхождат , заведения на открито, магазинчета - изобщо нашенска атмосфера. Обстановката беше такава, тъй като там живееха основно скоро емигрирали руски евреи и бяха се опитали да запазят начина си на живот, както казва Владимир те са сменили само парите от рубли на долари. Навсякъде около нас се носеше руска реч, дамите бяха нагиздени с шалове и финдифлюшки и основно живеят на купони, което има стига да пълнят количките до горе с храна. Беше ми много приятно - гледах океана, звездите в небето и си мислех колко далеч съм от моя дом. Следва продължение.................

вторник, 2 октомври 2007 г.

В преследване на времето



Неусетно изминаха 2 месеца от момента в който си създадох блог. Времето тече неусетно и всеки ден съдържа в себе си някаква изненада, което е хубавото. Малката Криси ми е на гости, Явор е вече студент и аз остарявам по мъничко с всяка нова грижа и изненада. Есента е топла и красива и дава възможност да разхождаме бебето всеки ден. Радвам се, че са тук, защото запълват живота ми и още не усещам с пълна сила липсата на Явор, въпреки, че присъствието му винаги е оцветявало и изпълвало нашия дом. Еее бабо Еми просто остаряваш и в това няма нищо лошо. Днес ми се обади един приятел с който се познаваме от нета от 7 години, но той живее в Сан Диего със семейството си и сега е за няколко дни в София. Тази изненада беше много приятна :-) Предизборната надпревара започва да навлиза в активна фаза и искаме или не искаме става част от живота ни. Днес ще се опитам да разуча една нова програмка и се надявам денят да е прекрасен!