Какво повече има в един нов свят?

И така в неделя трябваше да се прибера сама до Ларчмонт. Тръгнах още по обяд и тайно от братовчед ми, Косито ме изпрати с приятелката си за да науча пътя. От къщата в Куинс вървяхме пеш около 30-35 минути до спирката на метрото, която се намираше на 71 континентал авеню. Пътят беше приятен защото се движехме по чисти улици с много зеленина и красиви къщи. Улиците бяха частни в тях живееха предимно еврейски семейства, нямаше магазини. Дърветата бяха високи и буйни и навсякде скачаха катерички. 71 авеню беше търговска улица с няколко индийски магазина, кафенета и кино разбира се. От там взехме метрото към Манхатън. NY метро е едно от най старите и най мръсните метра в света. Качихме се на влак F и потеглихме. Слязохме на 42 улица и се отправихме към Grand central station от където си купих билет за влакче до Larchmont. Раздлехме с Коси и приятелката му Синтия и се разбрахме да им се обадя като си тръгна в петък за да ме чакат на гарата. Успях да се ориентирам и да сляза където трябва. От там до къщата имаше около 15 мин. пеш. Започна моята втора работна седмица в която се чувствах малко по спокойна и започнах да привиквам към обстановката. В началото не разбирах добре езика и натрупаните ми комплекси и страх, понякога ме караха да мисля, че говорят по мой адрес , когато чуех името си не разбирайки всичко, което казват говорейки си помежду си. Пол и Лори се държаха внимателно с мен, винаги сядахме заедно вечер на масата да се храним. Елиът беше доста своенравен, разглезен и превързан към майка си и трудно ме допускаше до себе си , но Джулия беше абсолютен сладкиш. Представете си пухкаво, мило, усмихнато момиченце с дълга къдрава коса и големи сини очи преливащо от чувства и усмихнато. Нямаше начин да не се заобичаме. Освен това тя започваше да проговаря английски, аз също и си помагахме взаимно в тази трудна задача. Пред нея не се притеснявах да греша , да повтарям нещо или да чета стихчета от детски книжки или дори да пея. Когато сгрешех нещо или по точно ако не го направех по американски Пол казваше "Емилия аз знам, че в Европа се прави така в Унгария е също както в България , но тук е необходимо да го направим еди как си." Стъпка по стъпка бавно и мъчително започнах да разбирам, че всички, които живеят в Америка не са нещо повече от нас, нищо , че за труда си получават долари.