"Сексът и града" или "Селото и смеха" - 2 част

Благодаря на Иван за коментара,наистина се радвам, че ти харесва а ето го и продължението:

Забележката на Дмитирий все пак ме накара да спра с пиенето и яденето, тъй като не можех да върна времето назад и да постя. Легнахме си изморени, а на другия ден прекрасното есенно слънце ни събуди, гъделичкайки ни по лицата и напомняйки ни, че предстои важен ден. Подкрепихме се с кафе и закуска и се приготвяхме за тръгване, когато Дмитрий и Ани слязоха в механата и на поздрава ни той отговори, че отива да се разпява за кръщенето, което показа две неща: първо, че някой мъже помнят след като са пили, макар и откъслечно и второ, че музикантите са сериозни и дисциплинирани хора. Придвижихме се с колата до Боженци и се отправихме пеш към църквата, която се намираше на едно хълмче. Боженци е прекрасно място, но честно казано ми се видя доста комерсиализирано, въпреки, че самата атмосфера носеше белезите на автентичните балкански традиции на българина. Църквата много ми хареса, беше някак спокойна и отделена от шумотевицата с голям двор. Наложи се да изчакаме малко свещеника, така че имах време да разгледам наоколо. В двора на храма бяха погребани важни личности, но доста ме учуди факта, че между тях беше и Лучников, но когато човек си плаща вероятно всичко е възможно. Не след дълго дойдоха всички необходими за церемонията лица, имам предвид свещеника и Дмитрий и кръщенето започна. Дмитрий се включваше, точно където трябва,а попа иначе симпатяга явно се затрудняваше с пеенето и започна все по често да подава библията на младия певец - посочвайки му кой пасаж да чете.Таня сподели, че се притеснява да влезе в казана за да не падне,но отчето я успокои, мънкайки между припяванията, че и да падне няма да е от високо. След церемонията бяхме решили да се почерпим,но Христина /кметицата/ ни подбра да ходим на някакво тържество на 100 год. от читалището на съседна махала, където разбира се има ядене и пиене. Потеглихме, като подбрахме и Дмитирий и Ани с нас. Тържеството беше - наистина автентично. На площада бяха опънати маси, свиреше оркестър "Пей сърце" със солистка и двама музиканти средна възраст - 71 години и 5 месеца и танцуващи двойки със същата средна възраст. Кметицата на въпросната махала Думници посрещна нашата кметица и нейните гости както подобава с неподправена радост и музикален поздрав. Музиката беше само стари градски и мелодични народни песни и хора.Забавлявахме се страхотно. Признавам си, че отдавна не се бях отпускала така. На Дмитрий толкова му хареса,че се обади на приятелите си от групата за църковно пеене "Юлангело", които бяха на път за концерта им в Трявна преди това да се отбият при нас. Когато момчетата пристигнаха веселбата беше в разгара си. Мисля да спра до тук, като приложа надписа за тържеството на читалището, а в продължението очаквайте нови интересни събития.................

"Сексът и града " или "Селото и смеха"- 1 част

Посвещавам този разказ на един мой приятел Иван, който живее в Сан Диего и харесва писанията ми. Правя го по две причини - първо разбира се за да се почувствам важна и второ за да си припомни как се забавляват хората в България.

Сега ще разкажа една история, докато още впечатленията ми са пресни и се чувствам заредена и щастлива от изживяното. С моите три приятелки, с които се познаваме от много години решихме през почивните дни да отидем по женски до Боженци, а целта ни беше съвсем целенасочена- да кръстим в църква и приемем в лоното божие или просто да направим "разумна овца" - Таня, която единствена от нас все още не бе кръстена в църква. На мен бе гласувано огромното доверие да бъда кръстница. Натоварихме се на нашето фиатче и потеглихме на път. Още докато пазарувахме в хипермаркета усетихме огромното удоволствие да го правим по женски. Настроението ни се повишаваше в правопропорционална зависимост с увеличаващото се разстояние. Беше прекрасен есенен ден. Спряхме на Дряновския манастир, разгледахме го и изядохме по една супичка, а тези които не шофирахме се подкрепихме и с по една малка ракийка. След обяда стигнахме, до къщата за селски туризъм, която братовчедката на Таня - Христина /кметски наместник на Боженци и още 13 махали в района/ ни беше наела. Къщата се намираше в съседната махала Кметовци, беше на края на селцето - голяма , удобна с всички необходими за приятно изкарване екстри. Започнахме да се подготвяме за вечерята. В двора имаше приятен кът с барбекю и голяма скара - две от нас печаха на скарата, а другите две солидарни с нас донесоха по чашка ракия и безалкохолно и си бъбрихме приятно, докато мръвките се опекат. Седнахме вътре в механата на къщата, която беше голяма и просторна. На съседната маса имаше други гости - две семейства от Варна, но честно казано не им завиждах, защото вечерта им протичаше, точно по семейна схема - "мъжовете" пиеха и гледаха настървено мач, а жените пирпиляха около тях. Това ме караше тайничко да злорадствам, а ракията все повече ми се услаждаше. Към 9.30 рм в механата влязоха момче и момиче, които идвали от някакъв празник в Севлиево и стопанката ги настани в една от стаите , след което също слязоха в механата. Ние не им обръщахме никакво внимание - чувствахме се като истински героини на "Селото и смеха" и си разказвахме стари позабравени и много забавни истории. Новите гости не си носехе нищо за ядене и пиене , така че в един момент момичето се присъедини към семейната маса, а момчето се присъедини към нас. Завърза се разговор и стана ясно, че Дмитрий /така се казваше малдия мъж / е певец в Софийската филхармония, но участва и в група за църковно автентично пеене, която има концерт на другия ден в Трявна. Когато разбра, че сме тръгнали да кръщаваме приятелката си, беше приятно изненадан и обеща да дойде на другия ден в църквата на Боженци и да се разбере с попа да участва с пеене в кръщенето. Разбира се ние не повярвахме на това обещание, тъй като също като на мен ракията му се беше усладила. Като бъдеща кръстница отнесох критика от Дмитрий, че не трябва да стоя и да се наливам с вино , а е трябвало да постя и да се изповядам.Което пък ми напомни колко досадни могат да бъдат мъжете. Следва продължение......................

Среща с гордостта

След разговора ми със страха, който не се оказа толкова страшен, реших че мога да си устройвам срещи и с другите си недостатъци, независимо в какава степен ги притежавам и да разговарям с тях открито за това което ме вълнува за да разбера ролята им в моя живот. Проблемът с гордостта се състоеше в това, че незнаех какво точно представлява и не можех да я визуализирам, а и ми беше трудно да дам някакаво определение за гордост. Имах усещането, че притежавам това качество и в определени моменти от живота ми то играе съществена роля, но незнаех в какво точно се изразява това. Не исках да търся определение из речниците и книгите, защото всяко определение е твърде относително искаше ми се моята гордост да ми каже лично какво представлява.
И така затворих очите си и я извиках. Пред мен се появи жена в бяла одежда, главата и също беше покрита с бяла кърпа. Изглеждаше горда, благородна и излъчваше някакво чувство н покорност. Доста се изненадах от това , което видях и попитах:
- Ти ли си гордостта ми ?
- Да – каза тя като се усмихна загадъчно.
- Не си представях да изглеждаш така – казах аз. Харесваш ми , а доколкото знам не би трябвало да те харесвам, а да се боря с теб за да те отстраня от живота си.
- Кой ти е казал подобно нещо – засмя се тя и малки бръчици се появиха около очите и.
- Как кой ? Гордостта е недостатък, така са ме учили от малка.
- А знаеш ли какво точно е да си горд?
- Честно казано незнам, но съм чувала, че е един от седемте смъртни грехове. Разчитам ти да ми кажеш какво точно представляваш и до каква степен си опасна.
Този път симпатичната жена се разсмя с глас.
- Аз изобщо не съм опасна, можем да станем приятелки. Аз съм част от теб и ако ме приемеш, няма да се налага да ме викаш на такива разпити.
- Това не е разпит само исках да си поговорим. Винаги съм усещала, че си част от мен, от вътрешното ми аз. Сблъсъкът се получва от това, че не ти давам възможност за изява и от това се чувствам неудовлетворена в този си живот. Мисля, че ти си гордостта на душата ми. Имам усещането, че мога повече от това, което правя и не мога да го изявя. Понякога смятам, че съм повече от друг човек, защото той е по малко интелигентен или аз мога да правя нещо по добре.
Жената в бяло ме погледна с обич:
- Да аз съм гордостта на душата ти и като всички други качества съм необходима в известна степен. Опасно е, когато поставиш себе си над другите, защото правиш нещо по добре. Помисли си ако ти можеш бягаш бързо и си добър спортист, то друг който е бавен, може да пее прекрасно и в това той е по добър от теб. Всички сме деца на природата и малката птичка е толкова значима,колкото и големия силен човек. Трябва да приемаме всичко около нас такова каквото е, да го обичаме и да си учим уроците. Опасно е да се влюбиш в мен и тогава би могла да си помислиш , че не съществува нищо друго освен теб и мен, тогава слагаш себе си над всичко и над твореца и тогава се превръщам в смъртен грях. Опасно е обаче и да ме отхвърлиш напълно, защото аз съм тук за да ти помагам и да ти казвам понякога, когато не се харесваш, че си толкова важна, колкото и птичката, че си част от общата хармония и наистина умееш да правиш нещо толкова добре, колкото никой друг не го умее.
Гледах с широко отворени очи и започна да ме изпълва чувство на благодарност. Благодарност, че ме има и че съм тук и сега. Женският силует срещу мен се разтвори и се превърна в мека светлина.

Разговор със страха

Що е страх ? Какво е това всеобхватно чувство, което въздейства на емоциите ми, което определя постъпките ми, което ме кара да изричам думи, които противоречат на вътрешната ми природа и после да се ненавиждам заради това ? Има толкова много разновидности на страха, толкова много негови форми , че е трудно дори да ги осъзная, но едно е сигурно аз се срещам с този рошав, ръждив негодник във всеки миг от живота си и в повечето случаи му се подчинявам. Защо го правя ? Опитвам се да отговоря на тези въпроси, но мисленето не ми помага особено, защото се изкривява в нормалната посока да търси оправдания за това, че се подчинявам на страховете си. Затова реших да се срещна лично с господин страх или с една от неговите форми и да си поговорим по мъжки, както се полага на мъжко момиче като мен. Тъй като часът и мястото на срещата не бяха известни предварително, реших да го издебна и като го спипам в най неподходящия за него момент да го разпитам за мисията му в моя живот. Както обаче обикновено се случва, когато се опитам да се правя на герой, той ме изненада, а не аз него. Въпреки всичко успях да се овладея. Като всеки уважаващ себе си страх и този изглеждаше страшно. Поканих го да седне в едно кресло срещу мен , а той започна да сменя формите си от тъмно петно се превърна в костеливо същество с черна качулка и първият ми импулс беше да го изпепеля със сноп светлина и да не го виждам повече. Тогава обаче се сетих, че това е пак проява на страх и няма да ми помогне да си изясня нещата и колкото и да ми е неприятно трябва да проведа този разговор с него. Всичко наоколо изглеждаше тъмно и зловещо.Господин страх се чувстваше много удобно в креслото си, а тази която се беше свила и се чувстваше некомфортно бях самата аз. Това ме наведе на мисълта, че сме на негова територия и за да се освободя от напрежението го поканих в една слънчева градина с много дървета и зеленина. Той неохотно седна на сянка и се посви, а аз се разположих на светло в един стол срещу него. Слънцето и зеленината ми помагаха да се чувствам по добре и усещам любовта в себе си. Реших да атакувам първа.
- Кой си ти и какво правиш в живота ми ? – попитах аз
- Знаеш кой съм. – отговори спокойно мъжът в креслото и смени формата си, като се превърна в грозна вещица с окъсани дрехи, която се захили стържещо. Аз съм един от многото ти страхове и съм ти необходим за да живееш пълноценно.
- Не си ми необходим. – казах леко разколебана аз. Или поне не искам да те срещам толкова често и да диктуваш живота ми. Ако не се обаждаш всеки път когато реша да направя нещо ще бъда самата аз, ще бъда свободна.
- Не говори глупости – изсмя се съществото потънало в креслото, което сега беше приело формата на грозно куче с почти окапала козина от устата на което капеха лиги, а очите му бяха червени и зли. Ако не бях аз преди три дни щеше да си напишеш молбата за напускане и да наговориш куп неща на шефа си за които после да съжаляваш. Аз те предпазвам да вършиш необмислени неща и слагам граница между разумното и неразумното. Помагам ти да спазваш баланса и да не позволяваш на емоциите ти да вземат връх. Помисли си какво би станало ако нас страховете ни няма. Няма да се страхуваш от болката, от старостта , от нещастието, от самотата и от толкова много други неща. Няма да се страхуваш от неизвестното и затова няма да можеш да му се наслаждаваш и да се радваш на успеха си , когато го опознаеш. Няма да се страхуваш дори от смъртта и къде ще търсиш смисъла на живота тогава? В какво ще се превърнеш без нас?
- Може би си прав. – казах замислено аз и за пръв път си помислих, че насреща ми не стои враг. Обаче понякога ти искаш да диктуваш нещата, обсебваш ме и ми пречиш да се развивам.
- Ти можеш да бъдеш обсебена не само от страховете си, а от много други неща, ако сама го позволиш. Можеш да бъдеш водена в погрешна посока ако позволиш на емоциите ти да вземат връх. Същото би се получило ако връх вземе разума ти и ти слушаш само него. Истината е в баланса и човек е на този свят за да се учи да го спазва. Ако усетиш, че много се натрапвам - не ме гони и не бягай от мен, защото това също е проява на слабост. Можеш да ме поканиш и да си поговорим пак, вече се познаваме.
Погледнах към креслото и видях, че там стои много възрастен мъж, който не изглеждаше толкова страшно.
- Ще те поканя – казах колебливо аз.
После се огледах и поех въздух с пълни гърди. Около мен пееха птички, слънцето ме галеше с лъчите си, а зеленото проникваше в мен. На мястото на старото кресло срещу мен имаше прекрасна люлка опасана с цветя. Седнах на нея и се залюлях. Изпълнена с благодарност и любов отворих очи усмихната.

Опашка за сънища

Имало едно време едно малко кралство,а в него имало едно малко графство.
Това било графството с най-прекрасната природа – красиви планини, малки и големи реки, прекрасни растения и разнообразни животни, които се опитвали да помагат на хората. Никъде другаде нямало толкова много еленчета сърнички, зайчета, катерички таралежи и най красиви птички. Тревата била наситено зелена, дърветата шумолели нежно с листата си, птичките пеели, рекичките ромолeли . Денем слънцето огрявало всичко с мека топлина, а нощем луната загадъчно се усмихвала. За съжаление обаче точно това графство било омагьосано от зъл магьосник. Всички хора, които живеели там били много нещастни. Не умеели да се радват на красотата около тях , били сърдити и нацупени и винаги се оплаквали, че това е най загубеното графство в целия свят.
Всяка година кралят възлагал на нов управник да управлява графството, с надеждата да помогне на хората и да ги направи щастливи, но с всяка година те ставали по нещастни , докато накрая дори престанали да сънуват. Събуждали се сутрин съвсем сърдити, ходели с нежелание на работа. Хлебарите замесвали хляба с нежелание, шивачите шиели и разпаряли по няколко пъти една и съща дреха, обущарите мърморели и хвърляли скъсаните обувки по клиентите си, клиентите крещяли. И всичко започнало да се руши. Градовете запустели, станали мръсни и неприветливи, хората дори нямали желание да излизат по улиците, а камо ли да почистят! Единствено природата наоколо оставала все така красива. Управителят на графството не знаел какво да прави, докато един ден при него не се явил един мъж. Мъжът бил спретнато облечен, а в очите му искряла светлина.
- Чух за проблемите в графството и искам да помогна с каквото мога!
- Как би могъл да помогнеш? – попитал управникът.
- Искам да открия магазин, в който ще се продава нещо от което хората имат нужда.
- Какво е това, което биха купували хора, недоволни от нищо около себе си ? – учудил се държавникът
- Остави това на мен - казал мъжът. Ако до една година хората не се почувстват щастливи – ще си замина без да преча на никого.
Замислил се важният управител и решил да позволи на странния мъж да отвори магазин в главния град на графството. Той не искал да се провали, като всичките си предшественици и нищо не губел от цялата сделка. “Ако странникът успее – хората ще станат щастливи , а и кралят ще ме награди с орден “ златната кокошка”!”- помислил си той.
И така след като взел разрешението, Авин /така се казвал мъжът/ се запътил към към град Рес.
В града никой не му обърнал внимание и Авин спокойно се настанил в една изоставена къща. Запалил камината, изтегнал се на продънения диван и заспал усмихнат. На другия ден отишъл на площадчето, намерил изоставеното магазинче, за което говорили с управителя и влязъл вътре. Всичко било прашно и покрито с паяжини на Авин му трябвали няколко дни да го почисти и разтреби. На петия ден той бил готов и закачил над вратата дървена табела, на която пишело “Магазин за сънища”.
Хората, които били наоколо и с нежелание тътрели краката си, с наведени глави отегчено поглеждали към надписа и продължавали по пътя си. Изминала близо седмица, а в магазинчето не влизал никой, но Авин не се отчайвал, стоял зад тезгяха и пушел лулата си.
В петък след обяд на вратата плахо се почукало и една забулена жена бавно пристъпила вътре. Авин станал да я посрещне, свалил шапка поклонил се и я поканил да поседне.
- Колко ще струва един хубав сън ? – боязливо попитала тя
Продавачът взел тетрадката , в която били описани разни неща и я заразглеждал.
- Един сън ще струва една мечта – казал спокойно той
- Как така една мечта ? – учудила се жената
- Вие ми разказвате една мечта и срещу това получавате един прекрасен сън, чудесно качество без междинни пробуждания . Ако желаете ще ви дам каталога да си изберете – има голямо разнообразие от сънища – сънища за деца , за възрастни, любовни , приключенски, романтични и много други видове!
- Но аз нямам мечти – казала отчаяно младата дама и не разбирам как така ще засънувам, само ако ви разкажа за някаква си мечта.
- Ако нямате мечти ,не можете да си купите сън! – казал учтиво, но твърдо Авин. Научете се да мечтаете и колкото по вече мечтаете толкова повече сънища ще може да си купите.
- Но как ще ме накарате да сънувам ?– упорствала тя.
- Срещу това , което ми разкажете ще получите от мен капка от вълшебните елексири с които разполагам , според вашия избор и още същата вечер ще сънувате прекрасен сън.
- Добре – казала жената ще помисля дали няма да се сетя за някоя стара мечта – отдавна тук никой за нищо не мечтае!
- Помислете госпожо и заповядайте пак. Магазинът е отворен всеки делничен ден от 8 до 18 часа.
Жената си заминала, а Авин се усмихнал и запалил нова лула.
В първия ден на следващата седмица той отворил магазинчето както винаги в точния час и търпеливо зачакал. Към 10 на вратата се почукало и забулената жена се появила отново.
- Сетих се за една много стара моя мечта – казала притеснено тя
- Няма значение, че е стара – отговорил продавачът – важното е да я разкажете и ще ви продам най хубавия сън.
И така тя разказала мечтата си и получила капка от вълшебния
елексир за сънища. На другия ден усмихната влетяла в магазина, водейки със себе си двете си деца и казала, че е много доволна от съня, който сънувала и се чувствала много по добре. Децата разказали по една мечта и те получили от елексира. На следващия ден тя довела приятелките си , после те своите приятелки и така пред магазинчето за сънища се извила голяма опашка от жени.
Мъжете в града се зачудили какво става с жените им, че са се побъркали по този глупав магазин за някакви си сънища, но когато видяли, че съпругите и децата им се превърнали в усмихнати и щастливи същества, решили и те да опитат да си купят някой и друг сън.
Авин продавал от вълшебните елексири и изслушвал мечтите на хората, докато те самите започнали да се вслушват в собствените си думи и да вярват, че биха могли да осъществят реално това, което мислят, а сънищата им помагали. Всеки ден опашката пред магазинчето ставала все по дълга и по дълга.
Животът в градчето се оживил. Все повече хора се усмихвали и започнали да ходят с желание на работа. Мъжете , жените и децата се научили да забелязват природата и да и се радват. Когато минели покрай дърво, храст или тревичка, те нежно го милвали с поглед. Вслушвали се в птичите песни и с една дума се превърнали в щастливи хора.
Управителят на графството получил своя орден “златна кокошка”, Авин получил удовлетворение от добре свършената работа, а хората своето щастие и може би още нещо...........!

Поредица от истински приказки

Има моменти в които ме обхваща някакво вдъхновение и тогава пиша някой неща. Не че някой ги чете, но като си излея душата ми става по добре. Сега, когато си имам блог реших да открия рубрика "моите приказки" в която ще публикувам писани от мен неща. Трябва да си призная, че когато човек пише все пак му се иска някой да прочете това, което е сътворил. За мен ще бъде удоволствие, ако приятелите ми четат моят блог, защото те са хората на чието мнение държа и са част от моя свят. По този начин ще успея да систематизирам от части , това което съм написала. Е това е -ще се опитам да не съм досадна :-)