сряда, 19 август 2009 г.

Идеалният мъж – фантастика или реалност?


Когато говорим за мъжете,бих искала да уточня, че става въпрос за онези същества, които са в състояние да се покатерят на 10 метра височина, или да изпият 10 бири една след друга или да направят някоя друга невероятна глупост, която никое разумно същество от женски пол не би извършило без причина. Единственото условие е да кажеш на мъжа, че не може да го направи. Винаги съм се чудила защо тези думи възпламеняват невероятен ентусиазъм в иначе безспорно мързеливата половина на човечеството, чиито представители много трудно биха слезли до мазата, или измили чиниите, ако ги помолиш най учтиво. Фройд твърди, че жените завиждат на мъжете за техния фалос и това разбира се е вярно, защото това е най интересната част от иначе безинтересното мъжко тяло. Нима мъжете не завиждат на жените за прекрасният акт на износването и раждането на дете. Имала съм удоволствието да съобщя първа на няколко мъже щастливата новина, че са станали татковци и трябва да кажа, че реакцията и изражението изписано на лицето им е едно и също – всички изглеждат невероятно глупаво пред магията извършена от жената. Ние разумно не го правим на въпрос оставяме ги да си мислят, че са голяма работа. Това са само примери в рамките на шегата. В това, че мъжете и жените се различават няма съмнение и то не само физически. Създадени сме за да се търсим и допълваме, като две части на едно цяло. Привличаме се като магнити. Харесваме се въпреки всичките си недостатъци.
Интересното за мен беше, дали мога да си представя идеалния мъж ? Програмирах се да изградя виртуален образ, затворих очи и попаднах в древен замък. Стоях на каменен трон и държах жезъл в дясната си ръка. Външно изглеждах различно, но бях сигурна, че това съм аз. Бях млада, величествена и красива. Залата беше огромна и от двете и страни бяха изправени хора със странни одежди. Всички очи бяха вперени в мен, а аз трябваше да избера най доброто от мъжете, които въвеждаха в залата. Тропнах с жезъла, тежките врати срещу мен се отвориха и въведоха млад мъж. Когато го видях сърцето ми подскочи, това беше моята първа несподелена ученическа любов. Помислих си дали в него има нещо, което ми трябва за образа на идеалния мъж, но намерих само моите идеализирани детски представи. Махнах с ръка и го отведоха без да каже дума. Пак тропнах с жезъла и въведоха друг млад мъж. Този път коленете ми се разтрепериха Пред мен стоеше моята голяма любов. Човекът с когото се разбирах само с един поглед. Душите ни бяха сродни. Сетих се за стиховете, които бях писала някога:
“ и все пак ще успея да имам
на кратки отблясъци твоите очи
На разкъсани фрази твоите думи,
А любовта ти на сноп от лъчи”
Какво да взема от него? - замислих се аз. Опитах се да бъда обективна и отложих в образа на идеалния мъж – нежността,амбицията и упоритостта, невероятната му вяра в живота, детската му импулсивност и добавих доста от външните му черти. Той ме погледна с благодарност и лека усмивка и излезе.
За трети път тропнах с жезъла и в залата въведоха съпруга ми. Отново се опитах да бъда обективна и към образа прибавих верността, добротата, грижата и предаността. Той също се усмихна, поклони се и излезе.
Следващите трима мъже , които въведоха един след друг ми бяха непознати. Единият беше воин – от него взех смелостта,силата и решимостта и прибавих малко мускули към тялото на идеалния мъж. Другият беше учен – малко странен и завеян, но ако един мъж не е странен, не е интересен, затова добавих логика и малко странност за при вкус. Последният непознат, беше писател – интересна личност, от тези , които познават женската природа и я описват в произведенията си. Веднага ми допадна – прибавих към образа предизвикателство, мечтателност и малко романтика.
Всичко това трупах във виртуалното изображение, което градях, без да то поглеждам. Някакъв слуга в ливрея се приближи и ми прошепна, че ще въведат последния седми кандидат.
Погледнах с интерес към тежката врата.Тя се отвори поскърцвайки и в залата влезе приведен възрастен мъж с дълга бяла брада. Той се подпираше на дървен, покрит с инкрустации бастун и беше облечен в дълга бяла роба. Аз станах от трона си и смирено коленичих и целунах робата му. Разбрах, че това е моят духовен учител. Прибавих към образа – мъдростта, търпението, смирението и вярата. Учителят с любов ме помилва по главата и излезе.
Образът на идеалния мъж беше готов. Отпуснах се в трона си и се обърнах на дясно да го погледна. Това, което видях ме изненада. В дясно от мен искреше топка от светлина. Беше невероятно красива. Цветовете на дъгата се преливаха в нея и си играеха После топката се издигна нагоре и отлетя през отворения прозорец. Всички гледаха след нея с възхищение. Сетих се отново за стихотворението:
“ и все пак ще успея да имам
на кратки отблясъци твоите очи
На разкъсани фрази твоите думи,
А любовта ти на сноп от лъчи”
После полека се размърдах, отворих очи и се върнах в реалния свят. Достатъчно ми беше да знам, че невероятната вълшебна светлина съществува и аз мога да бъда неин творец.

понеделник, 10 август 2009 г.

Времето изтича, като пясък през пръстите ни




Отново изминаха два месеца и времето изтича като пясък през пръстите ни без понякога да усетим докосването му. Юли беше динамичен и различен за мен месец, защото се грижех за Криси. Общуването с нея е невероятно удоволствие и източник на естествена и чиста енергия. Когато се върнеш към детството си, чрез магията на едно поколение се чувстваш различен и щастлив. Спомняш си позабравени игри, рисуваш с тебишир по асфалта и годините изчезват, точно като пясък и те са изтекли през пръстите ти без да ги усетиш. Малко тъжно е, но ни прави по мъдри и ни подготвя за следващата стъпка по пътя ни. Винаги има какво да очакваме стига да не губим вярата си. Не е нужно да чакаме големи събития, политически промени или подвизи, достатъчно е да сме здрави и да посрещаме с усмивка всеки следващ залез и изгрев, а времето ще си изтича през пясъчен часовник.

сряда, 3 юни 2009 г.

Празна кесия ...................


Изминала е почти половин година и не съм писала нищо! Мога да се оправдавам разбира се - с работата, която наистина ме е превзела напоследък, но истината е, че така отлита времето, така отлита и живота. Има периоди, в които като че ли се возя в някаква каруца и тъпо зяпам сменящите покрай мен картини. Нещата си вървят, но е хубаво да иницирам нещо, което да ме държи с широко отворени очи. Установила съм , че се чувствам добре, когато съм ангажирана с доста неща, но истината е , че трябва да сменям зниманията си за да се усещам жизнена. Друго, което установих скоро е факта, че безпаричието не е нищо друго освен болестно състояние. По някаква незнайна причина, когато съм без пари - приемам ситуацията, но се чувствам физически и емоционално зле. По този повод се сещам за едно стихче от Петко Славейков- не претендирам за абсолютна точност, но цитирам по памет:
" Празна кесия- беда голяма
надникваш вътре и нищо няма
то грозно нещо, студено нещо,
Да скочи вътре някоя сган глупа
бълха например,врата си счупа
и там без слава кости оставя! "
Да приемем нещата с усмивка и да се радваме на доброто:-) Жабата на снимката е нефритена и по всички правила на Фън-шуй носи пари. Имам две големи такива жаби в къщи, поставени на подходящите места, но вероятно са ми сърдити, затова публикувам тази снимка с надеждата да отприщя енергията в този план :-)

сряда, 31 декември 2008 г.

Какво е да си роден на 31 декември?


Сега ще се опитам да си отговоря сама на този въпрос :-) Когато бях малка си мислех, че всички празнуват точно моя рожден ден и се чувствах невероятно добре , гледайки хората да се суетят около мен да мъкнат елхи и да чакат на големи опашки за плодове. За съжаление пораснах и разбрах, че не е така. Освен това се оказа изключително трудно дори невъзможно да го отпразнувам аз самата. Изпробвала съм всякакви варианти - на вечеря е невъзможно, на обяд също, защото всеки се пази и бърза да се приготви за вечерта, опитах и на закуска, но пак не се получава. Да не говорим за подаръците - преди поне минавах с един подарък, а сега обикновено и с никакъв. Все пак това е съдба и не бива да мрънкам, а да видя положителните страни на това събитие. Първо положителното е, че лесно си броя годините. Също това е ден в който мога да направя равносметка на изминалата година, да благодаря за всичко което ми се е случило добро или лошо, защото всяко събитие ме е научило на нещо и да се помоля да бъда здрава, да имам вяра и любов за да посрещна всичко, което ми предстои по божията воля. Хубаво е, че на този ден се сещат да ми се обадят много хора, дори такива с които се чуваме и виждаме по рядко. Трябва да призная обаче, че дълбоко в себе си винаги очаквам да ми се случи нещо романтично, изненадващо и приятно и не губя надежда за това ! Желая на всички здрава, успешна и щастлива година :-)

вторник, 16 декември 2008 г.

Коледния дух и дребните неща


Времето лети неусетно. Отново сме в коледна атмосфера и това ми напомня, че още една година си отива. Човек се променя заедно със събитията, които съпровождат живота му и се нагажда към всичко, което го заобикаля и всичко , което се случва. В моето семейство имаме традиция да правим така наречените " Коледни вечери". Взаимствах тази идея от едно германско семейство в което преди много години бях на гости. Около 10 дни преди Коледа след вечерята - изгасяме лампите, така че да остане само коледната украса, запалваме свещи и изваждаме различни видове лакомства - шоколад, плодове, а в коледните чорапчета оставяме нещо за децата. За фон пускаме коледна музика и наистина се получава атмосфера изпълнена с топлина, уют и любов, а радостта на децата сгрява душите ни. Сега децата са далеч от нас и честно да си призная нямам импулса да направя коледна вечер. За щастие очаквам къщата ми да се напълни за Коледа и всички да са при нас, тогава с удоволствие ще спазя традицията, а и малката Криси ще одухотвори дома ни. Защо разказвам тази история ? Може би за да осъзная, че и малките неща имат значение и е важен духът на къщата. Нищо, че понякога сме сами трябва да се научим да го поддържаме за да поддържа и той нашата вяра и желание за живот.

неделя, 12 октомври 2008 г.

"Сексът и града" или "Селото и смеха" - 2 част


Благодаря на Иван за коментара,наистина се радвам, че ти харесва а ето го и продължението:
Забележката на Дмитирий все пак ме накара да спра с пиенето и яденето, тъй като не можех да върна времето назад и да постя. Легнахме си изморени, а на другия ден прекрасното есенно слънце ни събуди, гъделичкайки ни по лицата и напомняйки ни, че предстои важен ден. Подкрепихме се с кафе и закуска и се приготвяхме за тръгване, когато Дмитрий и Ани слязоха в механата и на поздрава ни той отговори, че отива да се разпява за кръщенето, което показа две неща: първо, че някой мъже помнят след като са пили, макар и откъслечно и второ, че музикантите са сериозни и дисциплинирани хора. Придвижихме се с колата до Боженци и се отправихме пеш към църквата, която се намираше на едно хълмче. Боженци е прекрасно място, но честно казано ми се видя доста комерсиализирано, въпреки, че самата атмосфера носеше белезите на автентичните балкански традиции на българина. Църквата много ми хареса, беше някак спокойна и отделена от шумотевицата с голям двор. Наложи се да изчакаме малко свещеника, така че имах време да разгледам наоколо. В двора на храма бяха погребани важни личности, но доста ме учуди факта, че между тях беше и Лучников, но когато човек си плаща вероятно всичко е възможно. Не след дълго дойдоха всички необходими за церемонията лица, имам предвид свещеника и Дмитрий и кръщенето започна. Дмитрий се включваше, точно където трябва,а попа иначе симпатяга явно се затрудняваше с пеенето и започна все по често да подава библията на младия певец - посочвайки му кой пасаж да чете.Таня сподели, че се притеснява да влезе в казана за да не падне,но отчето я успокои, мънкайки между припяванията, че и да падне няма да е от високо. След церемонията бяхме решили да се почерпим,но Христина /кметицата/ ни подбра да ходим на някакво тържество на 100 год. от читалището на съседна махала, където разбира се има ядене и пиене. Потеглихме, като подбрахме и Дмитирий и Ани с нас. Тържеството беше - наистина автентично. На площада бяха опънати маси, свиреше оркестър "Пей сърце" със солистка и двама музиканти средна възраст - 71 години и 5 месеца и танцуващи двойки със същата средна възраст. Кметицата на въпросната махала Думници посрещна нашата кметица и нейните гости както подобава с неподправена радост и музикален поздрав. Музиката беше само стари градски и мелодични народни песни и хора.Забавлявахме се страхотно. Признавам си, че отдавна не се бях отпускала така. На Дмитрий толкова му хареса,че се обади на приятелите си от групата за църковно пеене "Юлангело", които бяха на път за концерта им в Трявна преди това да се отбият при нас. Когато момчетата пристигнаха веселбата беше в разгара си. Мисля да спра до тук, като приложа надписа за тържеството на читалището, а в продължението очаквайте нови интересни събития.................

вторник, 23 септември 2008 г.

"Сексът и града " или "Селото и смеха"- 1 част


Посвещавам този разказ на един мой приятел Иван, който живее в Сан Диего и харесва писанията ми. Правя го по две причини - първо разбира се за да се почувствам важна и второ за да си припомни как се забавляват хората в България.
Сега ще разкажа една история, докато още впечатленията ми са пресни и се чувствам заредена и щастлива от изживяното. С моите три приятелки, с които се познаваме от много години решихме през почивните дни да отидем по женски до Боженци, а целта ни беше съвсем целенасочена- да кръстим в църква и приемем в лоното божие или просто да направим "разумна овца" - Таня, която единствена от нас все още не бе кръстена в църква. На мен бе гласувано огромното доверие да бъда кръстница. Натоварихме се на нашето фиатче и потеглихме на път. Още докато пазарувахме в хипермаркета усетихме огромното удоволствие да го правим по женски. Настроението ни се повишаваше в правопропорционална зависимост с увеличаващото се разстояние. Беше прекрасен есенен ден. Спряхме на Дряновския манастир, разгледахме го и изядохме по една супичка, а тези които не шофирахме се подкрепихме и с по една малка ракийка. След обяда стигнахме, до къщата за селски туризъм, която братовчедката на Таня - Христина /кметски наместник на Боженци и още 13 махали в района/ ни беше наела. Къщата се намираше в съседната махала Кметовци, беше на края на селцето - голяма , удобна с всички необходими за приятно изкарване екстри. Започнахме да се подготвяме за вечерята. В двора имаше приятен кът с барбекю и голяма скара - две от нас печаха на скарата, а другите две солидарни с нас донесоха по чашка ракия и безалкохолно и си бъбрихме приятно, докато мръвките се опекат. Седнахме вътре в механата на къщата, която беше голяма и просторна. На съседната маса имаше други гости - две семейства от Варна, но честно казано не им завиждах, защото вечерта им протичаше, точно по семейна схема - "мъжовете" пиеха и гледаха настървено мач, а жените пирпиляха около тях. Това ме караше тайничко да злорадствам, а ракията все повече ми се услаждаше. Към 9.30 рм в механата влязоха момче и момиче, които идвали от някакъв празник в Севлиево и стопанката ги настани в една от стаите , след което също слязоха в механата. Ние не им обръщахме никакво внимание - чувствахме се като истински героини на "Селото и смеха" и си разказвахме стари позабравени и много забавни истории. Новите гости не си носехе нищо за ядене и пиене , така че в един момент момичето се присъедини към семейната маса, а момчето се присъедини към нас. Завърза се разговор и стана ясно, че Дмитрий /така се казваше малдия мъж / е певец в Софийската филхармония, но участва и в група за църковно автентично пеене, която има концерт на другия ден в Трявна. Когато разбра, че сме тръгнали да кръщаваме приятелката си, беше приятно изненадан и обеща да дойде на другия ден в църквата на Боженци и да се разбере с попа да участва с пеене в кръщенето. Разбира се ние не повярвахме на това обещание, тъй като също като на мен ракията му се беше усладила. Като бъдеща кръстница отнесох критика от Дмитрий, че не трябва да стоя и да се наливам с вино , а е трябвало да постя и да се изповядам.Което пък ми напомни колко досадни могат да бъдат мъжете. Следва продължение......................

вторник, 2 септември 2008 г.

В какво вярваме?


Днес смених анкетата и се надявам да получа интересни отговори на зададения въпрос. С предната анкета "В какво вярвате" се опитах да провокирам мисленето и да разбера дали наистина повече са негативно мислещите хора, които не вярват в нищо, въпреки че дълбоко в себе си знам, че всеки вярва в нещо и неверието е само израз на обърканост и безпомощност. Радвам се, че повечето хора признаха, че вярват в бог, въпреки че някой не смеят да го изкажат гласно, дали заради времената в които живяхме или възпитанието, което получихме или просто,защото се чувстваме пренебрегнати и изоставени, но някой смятат, че ако са атеисти отстояват някаква позиция , а според мен те просто не могат да надхитрят егото си. Разбира се всеки има свободната воля да вярва или да не вярва, важното е той да се чувства добре и да умее да открива смисъла в живота си. Сигурна съм, че ако човек започне да си задава въпроси за смисъла на живота, за значението на това, което му се случва, за съдбата - по който и път да тръгне ще стигне там където трябва, защото всички пътища водят към осъзнаването и мъдростта.

петък, 1 август 2008 г.

Една година - дълъг или кратък период ?


Днес се сетих, че на този ден преди една година за пръв път писах в блога си :-) Много или малко време е това ? Тъй като всичко е относително, а най относително е времето на този въпрос не може да се отговори еднозначно. Въпреки това един изминал период дава повод за равносметка. В началото бях доста ентусиазирана и имах потребност да пиша, после се появи и очакването някой да чете това, което пиша, след това ентусиазма ми попремина, а и имаше периоди, в които бях доста приземена от земните ми задължения и тогава музата ми отлиташе някъде. Все пак съм доволна, че понякога музата се връща при мен и си обещавам по често да си говоря с нея. Благодарна съм на бог за това, че през тази година всички сме здрави и вървим по пътя си, благодарна съм за всичко, което се случва и се боря с негативизма, съмненията и страховете в себе си! А за това, че една година е дълъг период се убеждавам, като погледна моята внучка Криси - от малко несъзнателно бебе тя се превърна в страхотно любвеобилно, усмихнато, сияещо малко човече, бърборещо и тичащо насам натам! А ние в какво се превръщаме за една година ? Дали ставаме по усмихнати и защо да не се опитаме да станем такива ?