Коледа и чудесата !

Има нещо, което прави този празник вълшебен. Какво е то ? Дали украсата, светлините, суматохата, подаръците или просто вярата. Малкото зрънце вяра, което се прокрадва между пазаруването, гостите и лудницата около нас. Понякога не го забелязваме и не бихме си признали, че го носим в себе си. Дните по Коледа са силни енергийни дни и дори малкото зрънце вяра, надежда или стремежа да преодолеем собствените си негативни навици води до промени на света около нас. Толстой е казал "Всеки иска да променя света, а никой не иска да променя себе си". Най трудно е да погледнем себе си, да преодолеем комплексите си , да си повярваме и тогава да се огледаме около нас и да видим какво е станало с всичко и всички около нас. Може би не ми вярвате, изпълнени сте със съмнения, смятате че постъпвате винаги правилно и сте онеправдани от съдбата. А запитваме ли се коя всъщност е тази съдба ? Не е ли тя нашата пътека в този живот и няма ли да се почувстваме по добре , ако я разчистим от бурените, ако сме спретнати и усмихнати, когато вървим по нея. Нека се опитаме да се вгледаме в себе си и променим дори нещо мъничко, въпреки че това със сигурност няма да хареса на егото ни. И понеже е Коледа тази малка наша победа над собственото ни "аз" може да се превърне в чудо и да ни научи да вървим напред стъпка по стъпка по пътеката на нашето развитие.

Равносметка

Време е за равносметка за това, което се случи през годината. Хубаво е, че има такива периоди в които човек да има възможност поне малко да се замисли. Да избяга от пистата на ежедневието и да се обърне назад, да се огледа, да си прости и после да продължи напред - помъдрял, осмислил грешките си и осъзнал опита си. За мен тази година беше наситена със събития. До голяма степен изминаващата година бе изпитание за мен. Изпълнена с лични, важни събития, в които трябваше да вземам верните решения, понякога да се преборя със себе си. Станах баба за първи път, Явор беше абитуриент и го приеха в Софийския университет. Работата ми беше пълна с предизвикателства. Животът ми през тази година беше динамичен, накара ме да науча много неща, до голяма степен да се усъвършенствам. Всъщност обаче в момента чувствам някаква празнота. Може би заради това, че децата вече не са при мен или просто ми е трудно да поема по следващото стъпало и да открия себе си. Наближава и рожденият ми ден. Никога не го усещам, но все пак + 1 :-)

Всеки ден е училище

Всеки ден прекаран в Америка беше училище за мен. Научавах нови и различни неща, като се започне от езика и се стигне до интересните обичаи характерни за еврейската религия, които се спазваха в семейството където живеех. В петъка на втората седмица взех сама влакчето от малката гаричка на Larchmont. Стигнах без проблем до Манхатън / то си беше и последна спирка и нямаше как да се объркам/. Това , което отново ме впечатли, когато слязох но гарата беше огромния поток от хора и тяхното разнообразие. Застанах на едно място и имах чувството, че хората вървейки в двете посоки около мен ще ме пометат. Не след дълго Коси и Синтия ме откриха и ме предложиха да се разходим из Манхатън преди да се приберем в къщи. Съгласих се с удоволствие. След като цяла седмица не бях излизала от къщата една разходка нямаше да ми дойде никак зле. Обясниха ми, че трябва да стигнем до 11 улица за да ядем пица - там я приготвяли много добре. Тук му е мястото да кажа няколко думи за структурата на улиците и авенютата в Манхатън. Манхатън е дълъг и тесен остров. Улиците са с номера, разположени хоризонтално и започващи от най южната точка на острова. Авенютата са разположени вертикално по ширината на острова от изток на запад. Някой авенюта са с номера , а други с имена / например Лексинтон авеню или известното Пето авеню, което пресича вертикално през средата целия остров /. Получава се идеално структурирана мрежа, така че много лесно можеш да се ориентираш и няма как да се загубиш. Улиците са от 1 до 125, а авенютата от 1 до 12. И така трябваше да се придвижим по пето авеню на юг от 42 до 11 улица. За мен беше огромно удоволствие да гледам , да говоря на български и да се движа. Когато стигнахме до 18 улица Коси ме вкара в един магазин за дънки " Old navy " и накара Синтия да ми избере дънки след , което ми ги купи. Това много ме трогна - тепърва разбирах в каква бедност живеехме в България тогава. Стигнахме до Piza Hut и ядохме пица, след което взехме метрото и се прибрахме в Куинс. Бях изморена, но щастлива и изпълнена с впечатления. Има на вид дребни неща, които човек помни цял живот, тази първа моя разходка из Манхатън ще запомня завинаги.

Ах тези мъже :-)

Скоро гледах едно видео в което се изреждаха над 70 причини, поради които бирата е по добра от жената, според мъжкото мислене. Аз също много уважавам бирата и вкусовите и качества,но след петнадесетото и изредено достойнство ми писна. Та реших аз да напиша да кажем само 7 причини поради които телевизора е по добър от мъжа за да ми стане малко по добре.

1. Можеш да му говориш и той да те слуша, като му изключиш звука.

2. Телевизорът никога няма да си хвърли мръсните чорапи по средата на стаята.

3. Телевизорът няма да ти мърмори ако решиш да си купиш нещо новичко.

4. Може да те разплаче от умиление.

5. Телевизорът понякога може и да те възбуди.

6. Телевизорът не се сърди, когато си дрънкаш дълго по телефона с приятелка или с майка си.

7. Телевизорът не те пита колко пари харчиш.

Все основателни причини поради които да го предпочетеш пред мъжа. Въпреки това аз смятам , че мъжете са необходимо зло и не можем без тях , както и те без нас.

Нови идеи

От известно време имам нови идеи, които се въртят в главата ми и чета за да мога да ги осъществя. Искам да използвам интернет пространството за да правя нещо, което да ми помага, защото съм сигурна, че в това пространство на този етап има неограничени възможности. Никога не съм била търпелива, а сега усещам ,че търпението ми е необходимо за да мога стъпка по стъпка да реализирам идеите си. Уча се да правя сайтове и излизат все по нови и по сложни за мен неща. Разбира се това няма да ме изплаши. Днес си мислех, че съм имала много идеи и съм работила упорито по тях , но по една или друга причина или не съм успявала или успехът е бел временен и краткотраен, така че ако не успея няма да ми е за първи път. Ако успея обаче и ефекта е по дълготраен ще ми е за първи път :-) От всичко върху което съм работила съм научавала нещо ново и идва момент в който тези знания са ми били от полза.

Ежедневието - предизвикателство или скука

Писах и преди по тази тема, явно тя ме вълнува и има въпроси на които не съм си отговорила. Това което се случва всеки ден е нашето ежедневие :-) Не звучи много умно, нали ? И въпреки това е истина и олицетворява реалния ни живот. Въпросът е дали да го приемем като повтарящи се събития в които не можем , а в много случаи и не искаме да променим нищо или да го приемем като предизвикателство. Аз гласувам за втория вариант и според философските ми разбирания за света, това е правилния начин на поведение. Разбира се теорията е лесна, трудна е практиката. По принцип се опитвам да отворя очи с позитивна нагласа и всички събития, които се случват да посрещам спокойно, да виждам добрите им страни и да реагирам правилно. Опитвам се да го правя, но не винаги успявам, особено последното "да реагирам правилно". Искам да изясня, че под това понятие разбирам да реагирам - активно противопоставяйки се на негативната ми природа. Например ако някой говори против друг аз не бива да се включвам в играта и не само да не се включвам , но и вътрешно да не осъждам друг човек, тъй като всички сме част от едно цяло. Разбирам го, но ми е трудно да го изпълнявам. Дяволчето в мен, ме подтиква и си мисля, че не е толкова зле да поклюкарствам, а най лошото е , че това понякога ми идва от вътре. Проблемът е, че не трябва да подтискам тези пориви, а трябва да променям вътрешната си природа. Понякога ми става тъпо и се чувствам подтисната и тогава най трудно се променям. Просто се затварям в себе си и играя ролите си за света. Въпреки това ще продължавам да се опитвам да се променям частица по частица и да влагам увереност в това, че резултата няма да закъснее.

Какво повече има в един нов свят?

И така в неделя трябваше да се прибера сама до Ларчмонт. Тръгнах още по обяд и тайно от братовчед ми, Косито ме изпрати с приятелката си за да науча пътя. От къщата в Куинс вървяхме пеш около 30-35 минути до спирката на метрото, която се намираше на 71 континентал авеню. Пътят беше приятен защото се движехме по чисти улици с много зеленина и красиви къщи. Улиците бяха частни в тях живееха предимно еврейски семейства, нямаше магазини. Дърветата бяха високи и буйни и навсякде скачаха катерички. 71 авеню беше търговска улица с няколко индийски магазина, кафенета и кино разбира се. От там взехме метрото към Манхатън. NY метро е едно от най старите и най мръсните метра в света. Качихме се на влак F и потеглихме. Слязохме на 42 улица и се отправихме към Grand central station от където си купих билет за влакче до Larchmont. Раздлехме с Коси и приятелката му Синтия и се разбрахме да им се обадя като си тръгна в петък за да ме чакат на гарата. Успях да се ориентирам и да сляза където трябва. От там до къщата имаше около 15 мин. пеш. Започна моята втора работна седмица в която се чувствах малко по спокойна и започнах да привиквам към обстановката. В началото не разбирах добре езика и натрупаните ми комплекси и страх, понякога ме караха да мисля, че говорят по мой адрес , когато чуех името си не разбирайки всичко, което казват говорейки си помежду си. Пол и Лори се държаха внимателно с мен, винаги сядахме заедно вечер на масата да се храним. Елиът беше доста своенравен, разглезен и превързан към майка си и трудно ме допускаше до себе си , но Джулия беше абсолютен сладкиш. Представете си пухкаво, мило, усмихнато момиченце с дълга къдрава коса и големи сини очи преливащо от чувства и усмихнато. Нямаше начин да не се заобичаме. Освен това тя започваше да проговаря английски, аз също и си помагахме взаимно в тази трудна задача. Пред нея не се притеснявах да греша , да повтарям нещо или да чета стихчета от детски книжки или дори да пея. Когато сгрешех нещо или по точно ако не го направех по американски Пол казваше "Емилия аз знам, че в Европа се прави така в Унгария е също както в България , но тук е необходимо да го направим еди как си." Стъпка по стъпка бавно и мъчително започнах да разбирам, че всички, които живеят в Америка не са нещо повече от нас, нищо , че за труда си получават долари.

Пътеките в живота ни

Мисля си, че пиша доста отвлечено понякога , а това не е добре, защото е вид бягство от действителността. Всъщност всеки ден става нещо и то определя поведението ни и начина на живот. Ако с представим, че се намираме в гора , в която има утъпкани и неутъпкани пътеки ние трябва да изберем по коя пътека да вървим. Сега, когато децата си тръгват аз поемам по пътеката на моето ежедневие без те да са около мен. Тази пътека е широка и добре изгладена, по пътя няма изненади. Едва ли ще срещна Кумчо Вълчо или глиган , най много някой заек да прибяга или лисица хитро да погледне от храстите. Важно е те да са добре и да се чувстват на мястото си там където са. Аз ще се опитам да чета и да се развивам, да усвоя някой нови неща. Не мога да стоя на едно място. Сега съм се запалила да правя сайтове и анимацийки.Това е голяма играчка и няма да стане без четене. Учителската стачка продължава и вече изобщо не знам дали на някой му е ясно по каква причина. Никога не съм харесвала тълпи, масовки и това някой да крещи нещо, да те използва и манипулира и ти като овца да вървиш подире му. Тези хора изобщо не мислят според мен. Някой професии са и призвание и ако го нямаш или не ти харесва да си такъв по добре слагай шапката и проси, може и да изкараш повече. Ако чавек е наистина беден едва ли ще има пари да се влачи до София всяка седмица и да крещи разпенено, но на тях явно това им харесва те и без това са свикнали да работят половин ден и да пътуват през ваканцийките. Не искам да съм крайна, въпреки, че си признавам учителите на са ми любимото съсловие и факта,че не поставиха поне по разумни искания и обективни промени в сферата на образованието потвърждава мнението ми за болшинството то тях. Както и да е не си струва да ги обсъждам - добре, че децата ми не са вече ученици. Тази седмица се очакват балотажите на изборите. Днес прегледах данните от ЦИК за област Русе и няколко други области. БСП губи сигурни позиции, а ГЕРБ завоюва такива и то почти във всяко населено място и община. Ще видим какво ще стане най интересното винаги предстои :-)

Среща с гордостта

След разговора ми със страха, който не се оказа толкова страшен, реших че мога да си устройвам срещи и с другите си недостатъци, независимо в какава степен ги притежавам и да разговарям с тях открито за това което ме вълнува за да разбера ролята им в моя живот. Проблемът с гордостта се състоеше в това, че незнаех какво точно представлява и не можех да я визуализирам, а и ми беше трудно да дам някакаво определение за гордост. Имах усещането, че притежавам това качество и в определени моменти от живота ми то играе съществена роля, но незнаех в какво точно се изразява това. Не исках да търся определение из речниците и книгите, защото всяко определение е твърде относително искаше ми се моята гордост да ми каже лично какво представлява.
И така затворих очите си и я извиках. Пред мен се появи жена в бяла одежда, главата и също беше покрита с бяла кърпа. Изглеждаше горда, благородна и излъчваше някакво чувство н покорност. Доста се изненадах от това , което видях и попитах:
- Ти ли си гордостта ми ?
- Да – каза тя като се усмихна загадъчно.
- Не си представях да изглеждаш така – казах аз. Харесваш ми , а доколкото знам не би трябвало да те харесвам, а да се боря с теб за да те отстраня от живота си.
- Кой ти е казал подобно нещо – засмя се тя и малки бръчици се появиха около очите и.
- Как кой ? Гордостта е недостатък, така са ме учили от малка.
- А знаеш ли какво точно е да си горд?
- Честно казано незнам, но съм чувала, че е един от седемте смъртни грехове. Разчитам ти да ми кажеш какво точно представляваш и до каква степен си опасна.
Този път симпатичната жена се разсмя с глас.
- Аз изобщо не съм опасна, можем да станем приятелки. Аз съм част от теб и ако ме приемеш, няма да се налага да ме викаш на такива разпити.
- Това не е разпит само исках да си поговорим. Винаги съм усещала, че си част от мен, от вътрешното ми аз. Сблъсъкът се получва от това, че не ти давам възможност за изява и от това се чувствам неудовлетворена в този си живот. Мисля, че ти си гордостта на душата ми. Имам усещането, че мога повече от това, което правя и не мога да го изявя. Понякога смятам, че съм повече от друг човек, защото той е по малко интелигентен или аз мога да правя нещо по добре.
Жената в бяло ме погледна с обич:
- Да аз съм гордостта на душата ти и като всички други качества съм необходима в известна степен. Опасно е, когато поставиш себе си над другите, защото правиш нещо по добре. Помисли си ако ти можеш бягаш бързо и си добър спортист, то друг който е бавен, може да пее прекрасно и в това той е по добър от теб. Всички сме деца на природата и малката птичка е толкова значима,колкото и големия силен човек. Трябва да приемаме всичко около нас такова каквото е, да го обичаме и да си учим уроците. Опасно е да се влюбиш в мен и тогава би могла да си помислиш , че не съществува нищо друго освен теб и мен, тогава слагаш себе си над всичко и над твореца и тогава се превръщам в смъртен грях. Опасно е обаче и да ме отхвърлиш напълно, защото аз съм тук за да ти помагам и да ти казвам понякога, когато не се харесваш, че си толкова важна, колкото и птичката, че си част от общата хармония и наистина умееш да правиш нещо толкова добре, колкото никой друг не го умее.
Гледах с широко отворени очи и започна да ме изпълва чувство на благодарност. Благодарност, че ме има и че съм тук и сега. Женският силует срещу мен се разтвори и се превърна в мека светлина.

Защо пиша в този блог ?

Днес една приятелка ме провокира, като ме запита защо пиша в този блог и ме накара да се замисля? Пиша заради себе си и потребността да изразя това, което ме вълнува за да не остава натрупано в мен и да създава негативни емоции или да ми формира комплекси. Защо не пишеш в някой файл на word, а го споделяш с хората ? Защото ми харесва тази форма и ме кара да се чувствам свободна. Забележката и, че по този начин подхранвам егото си може би е справедлива, но и то трябва да се храни понякога, а може би това е форма на компенсация, свързана с начина по който се чувствам и изявявам в реалния живот. Знам,че малко хора се интересуват от това, което пиша, но това е част от мен. Много се радвам, че ми зададоха тези въпроси, защото така и аз си отговорих на тях. В общи линии, това което носим в себе си и е важно, защото ни прави завършени и ни помага да изразим самите себе си е маловажно за повечето хора около нас. Аз се уча да се обичам такава каквато съм и затова ще продължа да пиша и няма да подтискам тази своя потребност. В последно време нямам много време, защото Теди и Криси са тук и се мъча да помагам с каквото мога. Явор осезателно ми липсва и с нетърпение го очаквам другата седмица. Уча се да правя web- страници съвсем сама и установих, че ми харесва, защото дава възможност за творчество. Уча се да правя и анимацийки разбира се на любителско ниво.

Разговор със страха

Що е страх ? Какво е това всеобхватно чувство, което въздейства на емоциите ми, което определя постъпките ми, което ме кара да изричам думи, които противоречат на вътрешната ми природа и после да се ненавиждам заради това ? Има толкова много разновидности на страха, толкова много негови форми , че е трудно дори да ги осъзная, но едно е сигурно аз се срещам с този рошав, ръждив негодник във всеки миг от живота си и в повечето случаи му се подчинявам. Защо го правя ? Опитвам се да отговоря на тези въпроси, но мисленето не ми помага особено, защото се изкривява в нормалната посока да търси оправдания за това, че се подчинявам на страховете си. Затова реших да се срещна лично с господин страх или с една от неговите форми и да си поговорим по мъжки, както се полага на мъжко момиче като мен. Тъй като часът и мястото на срещата не бяха известни предварително, реших да го издебна и като го спипам в най неподходящия за него момент да го разпитам за мисията му в моя живот. Както обаче обикновено се случва, когато се опитам да се правя на герой, той ме изненада, а не аз него. Въпреки всичко успях да се овладея. Като всеки уважаващ себе си страх и този изглеждаше страшно. Поканих го да седне в едно кресло срещу мен , а той започна да сменя формите си от тъмно петно се превърна в костеливо същество с черна качулка и първият ми импулс беше да го изпепеля със сноп светлина и да не го виждам повече. Тогава обаче се сетих, че това е пак проява на страх и няма да ми помогне да си изясня нещата и колкото и да ми е неприятно трябва да проведа този разговор с него. Всичко наоколо изглеждаше тъмно и зловещо.Господин страх се чувстваше много удобно в креслото си, а тази която се беше свила и се чувстваше некомфортно бях самата аз. Това ме наведе на мисълта, че сме на негова територия и за да се освободя от напрежението го поканих в една слънчева градина с много дървета и зеленина. Той неохотно седна на сянка и се посви, а аз се разположих на светло в един стол срещу него. Слънцето и зеленината ми помагаха да се чувствам по добре и усещам любовта в себе си. Реших да атакувам първа.
- Кой си ти и какво правиш в живота ми ? – попитах аз
- Знаеш кой съм. – отговори спокойно мъжът в креслото и смени формата си, като се превърна в грозна вещица с окъсани дрехи, която се захили стържещо. Аз съм един от многото ти страхове и съм ти необходим за да живееш пълноценно.
- Не си ми необходим. – казах леко разколебана аз. Или поне не искам да те срещам толкова често и да диктуваш живота ми. Ако не се обаждаш всеки път когато реша да направя нещо ще бъда самата аз, ще бъда свободна.
- Не говори глупости – изсмя се съществото потънало в креслото, което сега беше приело формата на грозно куче с почти окапала козина от устата на което капеха лиги, а очите му бяха червени и зли. Ако не бях аз преди три дни щеше да си напишеш молбата за напускане и да наговориш куп неща на шефа си за които после да съжаляваш. Аз те предпазвам да вършиш необмислени неща и слагам граница между разумното и неразумното. Помагам ти да спазваш баланса и да не позволяваш на емоциите ти да вземат връх. Помисли си какво би станало ако нас страховете ни няма. Няма да се страхуваш от болката, от старостта , от нещастието, от самотата и от толкова много други неща. Няма да се страхуваш от неизвестното и затова няма да можеш да му се наслаждаваш и да се радваш на успеха си , когато го опознаеш. Няма да се страхуваш дори от смъртта и къде ще търсиш смисъла на живота тогава? В какво ще се превърнеш без нас?
- Може би си прав. – казах замислено аз и за пръв път си помислих, че насреща ми не стои враг. Обаче понякога ти искаш да диктуваш нещата, обсебваш ме и ми пречиш да се развивам.
- Ти можеш да бъдеш обсебена не само от страховете си, а от много други неща, ако сама го позволиш. Можеш да бъдеш водена в погрешна посока ако позволиш на емоциите ти да вземат връх. Същото би се получило ако връх вземе разума ти и ти слушаш само него. Истината е в баланса и човек е на този свят за да се учи да го спазва. Ако усетиш, че много се натрапвам - не ме гони и не бягай от мен, защото това също е проява на слабост. Можеш да ме поканиш и да си поговорим пак, вече се познаваме.
Погледнах към креслото и видях, че там стои много възрастен мъж, който не изглеждаше толкова страшно.
- Ще те поканя – казах колебливо аз.
После се огледах и поех въздух с пълни гърди. Около мен пееха птички, слънцето ме галеше с лъчите си, а зеленото проникваше в мен. На мястото на старото кресло срещу мен имаше прекрасна люлка опасана с цветя. Седнах на нея и се залюлях. Изпълнена с благодарност и любов отворих очи усмихната.

Какво започнах да научавам в Америка

И така моята работна година в семейство Розенфелд започна. Тъй като измина доста време някой от нещата са избледнели, но ще разказвам по някоя основна случка, която ми е направила впечатление и е спомогнала за изграждането на впечатленията ми за Америка. Първите ми работни дни бяха много тежки тъй като не знаех какво точно искат от мен и по точно бях изплашена от всичките разговори с Владимир, от представата, която се опитаха да ми създадат за евреите, от това, че не знаех езика добре и не разбирах всичко, което се говори в къщата. Опитвах се да спазвам всичко по дадената ми програма, но и в минутките, които оставах свободна не смеех да седна, а стоях права, или буквално пълзях с парцала в стремежа си да изчистя всичко идеално. Владимир ми се обади в четвъртък и обеща да ме вземе в петък с колата за да ме заведе в Куинс, но пак ме предупреди, че това ще е за последно и от следващата седмица трябва да се оправям сама. И така в петък в 7 р.м. , когато ми свърши работното време братовчед ми и леля ме чакаха пред къщата. Взех си довиждане с децата, Пол и Лори и се разбрахме, че ще се прибера в неделя след обяд за да мога в понеделник да бъда навреме на работа. Когато седнах в колата и се отпуснах, започнах да приказвам без прекъсване , опитвайки се да излея всичко, което ми се беше случило през седмицата и наслаждавайки се на факта, че мога да говоря на родния си език с близки хора. Леля ми се радваше и ме слушаше с интерес, но Владимир ме прекъсна и каза,че не иска да слуша нищо за еврейските копелета, които гледам и гласът ми е много писклив. Сега осъзнавам, че той не го е казал с намерение да ме засегне, но в онзи момент думите му ми дотежаха и аз млъкнах, но голяма буца заседна на гърлото ми. В къщи леля ми беше наготвила вкусотии и хапнах с апетит. Съботата мина неусетно, вечерта братовчед ми ни закара с леля в Бруклин - Брайтън бийч да се разходим покрай океана. Брайтън бийч беше интересно място - широка плажна ивица и отгоре дървена платформа по която хората се разхождат , заведения на открито, магазинчета - изобщо нашенска атмосфера. Обстановката беше такава, тъй като там живееха основно скоро емигрирали руски евреи и бяха се опитали да запазят начина си на живот, както казва Владимир те са сменили само парите от рубли на долари. Навсякъде около нас се носеше руска реч, дамите бяха нагиздени с шалове и финдифлюшки и основно живеят на купони, което има стига да пълнят количките до горе с храна. Беше ми много приятно - гледах океана, звездите в небето и си мислех колко далеч съм от моя дом. Следва продължение.................

В преследване на времето

Неусетно изминаха 2 месеца от момента в който си създадох блог. Времето тече неусетно и всеки ден съдържа в себе си някаква изненада, което е хубавото. Малката Криси ми е на гости, Явор е вече студент и аз остарявам по мъничко с всяка нова грижа и изненада. Есента е топла и красива и дава възможност да разхождаме бебето всеки ден. Радвам се, че са тук, защото запълват живота ми и още не усещам с пълна сила липсата на Явор, въпреки, че присъствието му винаги е оцветявало и изпълвало нашия дом. Еее бабо Еми просто остаряваш и в това няма нищо лошо. Днес ми се обади един приятел с който се познаваме от нета от 7 години, но той живее в Сан Диего със семейството си и сега е за няколко дни в София. Тази изненада беше много приятна :-) Предизборната надпревара започва да навлиза в активна фаза и искаме или не искаме става част от живота ни. Днес ще се опитам да разуча една нова програмка и се надявам денят да е прекрасен!

Един работен ден на най добрата бейбиситерка сред инженерите

В понеделник в седем часа бях в кухнята на семейство Розенфелд и Пол ми връчи един лист на който бяха напечатани задълженията ми. Той изглеждаше горе долу така:

1. Понеделник - чистене в двора около къщата, занимание с децата, приготвяне на вечеря.

2. Вторник - Пране - сменяне на спалното бельо на всички стаи, почистване на бейсмента - прахосмукачка и обиране на прах, занимание с децата и приготвяне на вечеря.

3. Сряда - основно само занимание с децата - игри, разходки и организиране на плей дей /ден за игра с други деца /, приготовяне на вечеря.

4. Четвъртък - чистене на горната част на къщата- прахосмукачка, обиране на прах, приготвяне на вечеря

5. Петък - почистване на всички бани и тоалетни, почистван ена кухнята и хладилника, занимание с децата, приготвяне на вечеря.

За да стане ясно за какво става дума ще обясня, какво представляваше къщата. От входната врата се влизаше в коридор, направо - се намираше кухнята , голяма и обзаведена с всичко необходимо, включително и маса с 6 стола. Характерно за техните къщи е, че може да се влиза преходно от стая в стая в дадена част на къщата, която е на едно ниво и няма много врати. От кухнята в дясно се намираше трапезария - дървен под, огромна махагонова маса с 8 стола и ниски шкафове. През трапезарията може да влезеш в хола - мека мебел, ниска стъклена маса, камина. От трапезарията пък можеш да влезеш в дневната /стая за игра и почивка/ - там преобладаваше дървото - гарнитура с мека мебел с весела тапицировка, телевизор, малка мраморна маса. На същото ниво по коридора в ляво следват - баня и тоалетна с вана, спалнята на Пол и Лори - бял мокет, огромна спалня и от нея може да се влезе в друга баня и тоалетна с вана. В дясното по същия коридор - детската стая на Джулия и после детската стая на Елиът. С това свърших с горната част. Бейсмента е нещо,като нашите бечови стаи и се използва в почти всяка американска къща. Къщата на семейство Розенфелд беше тухлена една от най хубавите, които съм виждала и една от най големите ;-) Бейсмента обхващаше цялото долно ниво на къщата и представляваше кабинет с мокет, бюро, мека мебел. През него стигах до моята стая и баня и тоалетна без вана. Работният ми ден беше по 12 часа и трябва да призная, че беше доста изморително. Озаглавих тази история така, тъй като Пол се шегуваше, че съм най добрия инженер сред бейбиситерките и най добрата бейбиситерка сред инженерите и може би наистина е така :-) следва продължение................

Мойрите или плетениците на съдбата

Случайно попаднах на статия за Мойрите - трите гръцки богини - дъщери на Зевс и Темида, които плетат съдбата ни. Клото най младата плете нишките, Пахезис средната води нишките през превратностите на съдбата, а Атропос най старата ги отрязва като му дойде реда. Днес е един заплетен ден и вчерашния беше заплетен. Така наричам дните в които всичко се обърква и напрежението, хаоса и стреса вземат връх. Нищо,че е празник и е събота днес работим и то с пълна пара. Освен това непрекъснато съм на тръни, че ще звъннат от някъде с нов проблем. Снощи бях на прекрасен концерт на русенската филхармония на произведения на Бийтълс с аранжимент на Борис Карадимчев и детски хор Пим- Пам. Беше чудесно и затова казвам,че това беше най хубавото за вчерашния ден. Най лошото май беше всичко останало - объркването в организацията, работата и това, че ми звъняха след концерта по работа и то да ми се карат. Днес въпреки огромното напрежение - успях да прескоча за час и да уважа свекърва си на рождения си ден и след работа ще отида да се срещна с приятелки. Ето ако човек иска да позитивира винаги има върху какво :-) Радвам се, че успявам да го правя. Когато съм изморена обаче не ми се пише по сериозни теми, но това е естествено. Сега отивам да срещна с дружките си и да ударя по едно. Има време и за сериозни неща :-) Все пак не е зле Пахезис да ми помогне да преведа нишката по правилната пътека.

Опашка за сънища

Имало едно време едно малко кралство,а в него имало едно малко графство.
Това било графството с най-прекрасната природа – красиви планини, малки и големи реки, прекрасни растения и разнообразни животни, които се опитвали да помагат на хората. Никъде другаде нямало толкова много еленчета сърнички, зайчета, катерички таралежи и най красиви птички. Тревата била наситено зелена, дърветата шумолели нежно с листата си, птичките пеели, рекичките ромолeли . Денем слънцето огрявало всичко с мека топлина, а нощем луната загадъчно се усмихвала. За съжаление обаче точно това графство било омагьосано от зъл магьосник. Всички хора, които живеели там били много нещастни. Не умеели да се радват на красотата около тях , били сърдити и нацупени и винаги се оплаквали, че това е най загубеното графство в целия свят.
Всяка година кралят възлагал на нов управник да управлява графството, с надеждата да помогне на хората и да ги направи щастливи, но с всяка година те ставали по нещастни , докато накрая дори престанали да сънуват. Събуждали се сутрин съвсем сърдити, ходели с нежелание на работа. Хлебарите замесвали хляба с нежелание, шивачите шиели и разпаряли по няколко пъти една и съща дреха, обущарите мърморели и хвърляли скъсаните обувки по клиентите си, клиентите крещяли. И всичко започнало да се руши. Градовете запустели, станали мръсни и неприветливи, хората дори нямали желание да излизат по улиците, а камо ли да почистят! Единствено природата наоколо оставала все така красива. Управителят на графството не знаел какво да прави, докато един ден при него не се явил един мъж. Мъжът бил спретнато облечен, а в очите му искряла светлина.
- Чух за проблемите в графството и искам да помогна с каквото мога!
- Как би могъл да помогнеш? – попитал управникът.
- Искам да открия магазин, в който ще се продава нещо от което хората имат нужда.
- Какво е това, което биха купували хора, недоволни от нищо около себе си ? – учудил се държавникът
- Остави това на мен - казал мъжът. Ако до една година хората не се почувстват щастливи – ще си замина без да преча на никого.
Замислил се важният управител и решил да позволи на странния мъж да отвори магазин в главния град на графството. Той не искал да се провали, като всичките си предшественици и нищо не губел от цялата сделка. “Ако странникът успее – хората ще станат щастливи , а и кралят ще ме награди с орден “ златната кокошка”!”- помислил си той.
И така след като взел разрешението, Авин /така се казвал мъжът/ се запътил към към град Рес.
В града никой не му обърнал внимание и Авин спокойно се настанил в една изоставена къща. Запалил камината, изтегнал се на продънения диван и заспал усмихнат. На другия ден отишъл на площадчето, намерил изоставеното магазинче, за което говорили с управителя и влязъл вътре. Всичко било прашно и покрито с паяжини на Авин му трябвали няколко дни да го почисти и разтреби. На петия ден той бил готов и закачил над вратата дървена табела, на която пишело “Магазин за сънища”.
Хората, които били наоколо и с нежелание тътрели краката си, с наведени глави отегчено поглеждали към надписа и продължавали по пътя си. Изминала близо седмица, а в магазинчето не влизал никой, но Авин не се отчайвал, стоял зад тезгяха и пушел лулата си.
В петък след обяд на вратата плахо се почукало и една забулена жена бавно пристъпила вътре. Авин станал да я посрещне, свалил шапка поклонил се и я поканил да поседне.
- Колко ще струва един хубав сън ? – боязливо попитала тя
Продавачът взел тетрадката , в която били описани разни неща и я заразглеждал.
- Един сън ще струва една мечта – казал спокойно той
- Как така една мечта ? – учудила се жената
- Вие ми разказвате една мечта и срещу това получавате един прекрасен сън, чудесно качество без междинни пробуждания . Ако желаете ще ви дам каталога да си изберете – има голямо разнообразие от сънища – сънища за деца , за възрастни, любовни , приключенски, романтични и много други видове!
- Но аз нямам мечти – казала отчаяно младата дама и не разбирам как така ще засънувам, само ако ви разкажа за някаква си мечта.
- Ако нямате мечти ,не можете да си купите сън! – казал учтиво, но твърдо Авин. Научете се да мечтаете и колкото по вече мечтаете толкова повече сънища ще може да си купите.
- Но как ще ме накарате да сънувам ?– упорствала тя.
- Срещу това , което ми разкажете ще получите от мен капка от вълшебните елексири с които разполагам , според вашия избор и още същата вечер ще сънувате прекрасен сън.
- Добре – казала жената ще помисля дали няма да се сетя за някоя стара мечта – отдавна тук никой за нищо не мечтае!
- Помислете госпожо и заповядайте пак. Магазинът е отворен всеки делничен ден от 8 до 18 часа.
Жената си заминала, а Авин се усмихнал и запалил нова лула.
В първия ден на следващата седмица той отворил магазинчето както винаги в точния час и търпеливо зачакал. Към 10 на вратата се почукало и забулената жена се появила отново.
- Сетих се за една много стара моя мечта – казала притеснено тя
- Няма значение, че е стара – отговорил продавачът – важното е да я разкажете и ще ви продам най хубавия сън.
И така тя разказала мечтата си и получила капка от вълшебния
елексир за сънища. На другия ден усмихната влетяла в магазина, водейки със себе си двете си деца и казала, че е много доволна от съня, който сънувала и се чувствала много по добре. Децата разказали по една мечта и те получили от елексира. На следващия ден тя довела приятелките си , после те своите приятелки и така пред магазинчето за сънища се извила голяма опашка от жени.
Мъжете в града се зачудили какво става с жените им, че са се побъркали по този глупав магазин за някакви си сънища, но когато видяли, че съпругите и децата им се превърнали в усмихнати и щастливи същества, решили и те да опитат да си купят някой и друг сън.
Авин продавал от вълшебните елексири и изслушвал мечтите на хората, докато те самите започнали да се вслушват в собствените си думи и да вярват, че биха могли да осъществят реално това, което мислят, а сънищата им помагали. Всеки ден опашката пред магазинчето ставала все по дълга и по дълга.
Животът в градчето се оживил. Все повече хора се усмихвали и започнали да ходят с желание на работа. Мъжете , жените и децата се научили да забелязват природата и да и се радват. Когато минели покрай дърво, храст или тревичка, те нежно го милвали с поглед. Вслушвали се в птичите песни и с една дума се превърнали в щастливи хора.
Управителят на графството получил своя орден “златна кокошка”, Авин получил удовлетворение от добре свършената работа, а хората своето щастие и може би още нещо...........!

Поредица от истински приказки

Има моменти в които ме обхваща някакво вдъхновение и тогава пиша някой неща. Не че някой ги чете, но като си излея душата ми става по добре. Сега, когато си имам блог реших да открия рубрика "моите приказки" в която ще публикувам писани от мен неща. Трябва да си призная, че когато човек пише все пак му се иска някой да прочете това, което е сътворил. За мен ще бъде удоволствие, ако приятелите ми четат моят блог, защото те са хората на чието мнение държа и са част от моя свят. По този начин ще успея да систематизирам от части , това което съм написала. Е това е -ще се опитам да не съм досадна :-)

Америка и това което започна да се случва

В неделя след обяд Владмир ме закара до Larchmont и ме остави пред къщата, като ми обясни да не се надявам да ме взема и води всяка седмица. Позвъних на вратата и Лори ме посрещна с официален червен костюм. В къщата беше пълно с хора, защото някакъв чичо починал и в момента изпращаха гостите. Тя ме заведе долу в моята стаичка и каза, че ще ми се обадят да отидем на вечеря заедно. Не знам дали ще успея да опиша какво чувствах. Бях изплашена, мъката напираше в гърлото ми и изобщо не можех да свържа себе си с това място. Душата ми беше у дома, а тялото ми пребиваваше в тази чужда къща. Подредих багажа си и зачаках. След час ми чукнаха и ме поканиха да изляза с тях да вечеряме навън. Опитах се да откажа, но не се получи, а и изпитвах ужас да остана сама. Не помня вече в кой ресторант отидохме, някоя от техните дайни/заведения със сервиране, но не претенциозни/. Семейство Розенфелд бяха много мили с мен. Казаха ми да си поръчам каквото искам и аз за да улесня сервитьора и себе си казах уверено една дума "chiken" /пиле/, като мислех, че така ще се отърва бързо. Човекът обаче потвърди опасенията ми , като започна да ми задава въпроси. "- Как го желаете госпожо - печено ли, варено ли ?" - Печено - отсякох аз. "Много препечено или леко сурово ? - продължи досадника. - Много печено изфъфлих аз с помощта на Лори и се надявах, че е приключил. " С каква гарнитура - с картофи , с ориз ,с зеленчуци ?- продължи да ме изтезава със сатанинска усмивка нахалника. "- С картофи. "Варени или печени ?". Чувствах се като на изпит и всички учтиво чакаха разпита да свърши. Когато инквизитора ми приключи и се оттегли бях вир вода от притеснение. Порциите бяха огромни и след това любезно ни завиха остатъка за в къщи. Прибрахме се и прекарах първата си нощ при семейство Розенфелд. На другата сутрин трябваше са стана в 6,30 и да започна първия си дванадесет часов работен ден от 7 до 7. следва..............

За учителите и това, което се случва

Защо да не напиша какво мисля за учителите? Това ще ми помогне да се опитам да бъда обективна. Не одобрявам стачката им и това безумно, не реалистично искане за 100% вдигане на заплатите им. Вярвам, че между тях има способни и достойни хора, но за съжаление не са толкова много. Какво ме кара да мисля така? Първо колко са учителите, които се развиват и работят върху себе си, боравят с интернет, четат за да бъдат в час с времето, с новите технологии и по този начин да могат да изградят авторитет пред безкрайно информираните ни и буйни деца ? Отговорът е - нищожно малък процент. Докато не престанат да пеят назубрените си уроци и да диктуват архивните си теми за частни уроци, за които вземат 10, 30 или дори 60 лева на час нямат право да искат нищо. Разбира се в образованието има много проблеми и ако бяха поставили тях на първо място, може би щях да се замисля и да подкрепя част от исканията им. Ако си взискателен към другите и искаш да получиш, трябва да си най взискателен към себе си и първо да се научиш да даваш. Да отдаваш част от себе си с това,което вършиш и то на ниво,качествено и всеотдайно. Да си учител е призвание. Тези хора работят с нежните души на децата ни и трябва да го правят от сърце. Приятелка ми разказа как детето и в първи клас, приготвило с огромно желание чантата си, тетрадките , моливчетата и с огромно желание, трепет и нетърпение пристъпило училищния праг. Вместо посрещане на първокласниците във въпросното училище детето видяло някакви иначе добре облечени хора, закичени с лентички и поставящи исканията си по мегафони и се разплакало. Това дете преди да научи как се пише "А" и "Б" ще научи , че можеш да тропаш с крак и да искаш нереални неща и естествено няма да се влюби в училището нито ще уважава нагиздените викачи по мегафон. "Къде си вярна ти любов народна ?

Ех тази есен!

Бях на море, въпреки че не вярвах,че ще ми се случи тази година. Бях забравила очарованието на южното черноморие и сега с удоволствие му се наслаждавах. Да се разхождаш, да хапнеш салата от миди с ракия в някое китна кръчмичка и да се любуваш на хоризонта. Септември има своята магия - по спокойно, по романтично, по хладно. Колкото повече пораствам, толкова повече ми харесва есента като сезон. Цветовете, мириса , температурите, ясните слънчеви дни са просто прекрасни. Всеки сезон предразполага към нова нагласа. Тази година нямам вече ученици, но пък имам студент и ще имам гости - дъщеря ми Теди и малката принцеса Криси. Бог е щедър към нас тази година и аз съм благодарна за това. В пространството около мен кипи подготовка за местни избори, подготовка за училище и учителски стачки. Не искам до говоря за тях, защото ще си разваля настроението - може би някой друг път, а и достатъчно хора говорят по тези въпроси. Представям си, че вълшебник махва с вълшебна пръчка и ни потапя в новия сезон. Ние се суетим улисани в ежедневието, но всеки усеща , че нещо в него се променя. Изминал е един етап, една природна въртележка и малко сме остарели. От балконите мирише на печени чушки и оцет, облекли сме саката и продължаваме забързани незнайно накъде.

Мошениците не спят

Вчера и днес се повтаря една и съща случка по следния начин. Освен нормалния си стационарен телефон имаме и друг номер за който плащаме само половин такса и могат само да ни избират на него. На времето, когато се ползваха телефонни модеми си бяхме открили този пост, защото още съществуваха странните дуплекси и ако използвахме номера си за връзка с интернет, то в съседите непрекъснато даваше заето. След навлизането на кабелния нет - запазихме номера, но реално никой не го знае. Вчера този същия мълчалив телефон иззвъня. Учудих се, но вдигнах слушалката. Млад мъжки глас, който говореше заваляно ме поздрави сърдечно. Отговорих и попитах кой се обажда? "- Как кой ? Не ме ли позна? Кой може да ти се обажда от чужбина ? Нали имаш роднини в чужбина ?" - се разнесе отсреща. - Имам - отговорих аз. - В Испания ? - попита той. - Нямам роднини в Испания - казах вече развеселена. - В Америка ? - продължи да нахалства младежът. Това вече преля чашата и аз се разсмях, а той затвори телефона. Ако още не сте се сетили става въпрос за тези телефонни мошеници, които се обаждат на възрастни самотни хора, чиито деца или внуци са в чужбина и излизат с номера, че са изпратили пратка за тях, но за да се освободи на митницата трябва да се платят голяма такса и молят "близките" си да дадат сумата на приятел, който ще си изпратят на адреса за да може да получи изпратения колет и после да им го занесе. Сценариите разбира се са различни и определено мошениците са добри артисти и още по добри психолози. Моя бивша колежка пенсионерка, беше повярвала, че се обажда внука и от Америка и беше хукнала да търси назаем 2000 лева до другия ден, тъй като детето изпраща материали за започване на нов бизнес. За щастие на другия ден зет и минал през тях и тя въпреки обещанията да пази тайната от родителите му, тъй като е изненада за тях - споделила случката. Това я спаси иначе си беше скочила в капана с двата крака. Та днес пак звъни този телефон и аз предположих кой може да ме търси :-) Този беше по добър артист и не заваляше думите. - Здрастиии , как сте ? Как я карате в Русе ? - пита сладура. - Добре сме. Кой се обажда ? - отговарям аз. - Лельо, аз съм не ме ли позна ? - продължава сценария младежа. Аз уж имам артистични способности и чувство за хумор, но не знам защо не исках да се забавлявам, като удължавам разговора.- Този номер няма да мине при нас. - казах аз строго и естествено ми затвориха телефона. Тези случки ме накараха да се замисля. Най важно от всичко си остава душевното състояние на човека и ако той е самотен и нещастен естествено е уязвим и става лесна плячка. Изживявала съм пообни моменти и го казвам от собствен опит. Това е една от причините да опитваме да работим върху себе си и да се балансираме.

Америка- започвам работа

Звъннахме по телефона на доста места и успяхме да договорим няколко интервюта. Едното беше в Long Island и на следващия ден се отправихме на път - Владимир, леля и аз. След малко лутане се озовахме в една отдалечена къща разположена в горска местност. Стопанинът беше възрастен мъж на около 70 години и си търсеше домашна помощница, но тя трябваше да се грижи и за градината. Аз не съм много якичка и по тази причина не ме одобри. Въздъхнах с облекчение тъй като не виждах как ще издържа сама в този пущинак. Второто място на което отидохме беше супер апартамент в Westside едно от най скъпите места за живеене в NY. Намира се от западната страна на Централ парк в Манхатън, където са разположени блокове със скъпи апартаменти. Долу на входа ни посрещна портиер и след като обяснихме къде отиваме се обади по домофона и ни изпрати до асансьора. В началото на престоя ми в Америка основен проблем се явяваше това, че се учудвах на всичко и сега си давам сметка какво изражение съм придобивала и братовчед ми с основание ми правеше забележка да не се кокоря така. Все пак за да се оправдая ще кажа, че за мен това беше един нов свят, в който попадах неподготвена от времето и мястото, които бяха моя дом. Имах чувството, че някой с машина на времето ме е пренесъл в бъдещето. Това съвсем не означава, че харесвах това бъдеще, напротив на моменти усещах, че нямам почва под краката си. Качихме се двамата в асансьора и на петия етаж ни чакаше една доста раздърпана млада жена, която се усмихна и ни покани в апартамента си. Оказа се, че е разведена и живее сама с 10 годишния си син. Трябваше да водя детето на училище и да се грижа за апартамента. Попита ме защо искам да работя тази работа и понеже не успях да измисля нещо по умно аз и казах истината. Сричайки и с помощта на братовчед си обясних, че обичам България и съм инженер по професия, но в момента е много трудно да оцелея в родината си, заради това съм предприела тази стъпка да помогна на семейството си. Мисля, че ме хареса. Запита ме за телефона, който с предварителни тренировки бях научила да казвам на английски наизуст, обеща да се обади до два дни и се разделихме. На другия ден потеглихме към Westcestеr - мястото за третото интервю. Това е предградие на Ню Йорк, където живеят хора предимно над средната класа. Намерихме къщата, която се намираше на брега на едно прекрасно езеро в средата на което имаше малко островче с разцъфнало дърво в средата. Мястото беше невероятно красиво. Тук ни посрещна една едра хубава жена и обясни, че съпругът и не се е върнал още от работа и ни помоли да се върнем след половин час. 30 минути тримата стояхме в колата и след това отново двамата с Владимир позвънихме на вратата. Този път ни приеха и поканиха в къщата. Обясниха ни, че задълженията ми щяха да се състоят в това да се грижа за къщата и двете деца на семейството - Елиат на 5 години и Джулия на 2 години. Въпреки, че работата нямаше да е никак малко ми хареса факта да живея със семейство. Семейство Розенфелд бяха евреи. Мъжът Пол беше симпатичен,дребничък плешив и дружелюбен мъж на около 43години, а съпругата му Лори - едра красива жена на 40. Обясниха ми условията и се разбрахме да се чуем в събота по телефона и ако съм съгласна мога да започна в понеделник работа. Къщата беше разкошна и много добре обзаведена. Щях да разполагам с отделна стая с баня и тоалетна. Ръкувахме се сърдечно и потеглихме към Куинс. Когато се прибрахме имаше съобщение на телефонния секретар от еврейката от Манхатън, че е съгласна да започна работа в понеделник и ако потвърдя да и се обадя. Дойде момента да взема решение - или при богатата дама във Westside или при семемейство Розенфелд в градчето Larchmont /Westchester/? Реших да отида при семейството, въпреки ,че бяха по далеч и заплатата беше по ниска. Не съжалявам за това си решение и мога да обясня защо избрах тях. От приказките, които бях чела като дете и от филмите, които бях гледала в ограниченото пространство на социализма си бях изградила представата, че богатите хора трябва да са красиви, добре облечени и разбира се много умни. Тази жена с раздърпани дънки не отговаряше на представата ми, въпреки, че вероятно е доста богата. Давам си сметка, че тези разсъждения са доста наивни, но това на този етап наистина наклони везната, а и работейки при хора с деца,нямаше да чувствам така силно липсата на моето семейство.

Какво може да научи човек от една по различна сватба?

Снощи исках да разкажа за сватбата, но доста се отплеснах :-) Това, което ме впечатли беше скромността на тези хора, мярката им, уважението един към друг и това, че всеки помага с каквото може без да гледа в паницата на този до него. Едно от петте правила характерни за мюсюлманската религия гласи: Ако Аллах ти е дал да бъдеш богат - трябва да помагаш на ближния си по беден брат с каквото можеш. Може би заради това те извършват това действие спокойно без да очакват ръкопляскания или да бъдат забелязани. Изводът, който си направих от тази сватба е, че ние за съжаление сме по големи еснафи, не умеем да се уважаваме и да си помагаме безкористно. Трогателно беше да видя тези иначе бедни хора да събират кой колкото може да даде, да излъчат един представител да отиде при младоженците и да дава лептата на всеки за подпомагане на младото семейство. Може това, което пиша да не се хареса на някого, но за да станем по добри, трябва да умеем да се оглеждаме и да забелязваме положителното в света около нас.

Магията на една вяра и нейната следа в живота

Днес за първи път бях на турска сватба на моя колежка и ми беше безкрайно интересно. Винаги съм проявявала интерес към други религии, обичаи и вярвания и следите, които те оставят в човешката душа. Когато говоря за мюсюлмани естествено е да свържа обичаите им с тяхната религиозна вяра. Какво знам аз за мюсюлманството? Знам,че Мохамед е роден на 20.04. 570год. в град Мека/ Хитлер е роден също на 20.04., а Ленин на 21.04. - размисъл за нумерологията :-)/ и по това време вече християнството и юдаизма са завоювали доста територии. Арабските земи остават в страни от тези религиозни завоевания и в тях се шири езичната вяра в божества и идоли. Това е било историческа и географска предпоставка за възникване на нова религия. Мохамед остава сирак и е отглеждан от дядо си и чичо си. На 23 годишна възраст започва работа, като керванджия при богата вдовица 20 години по възрастна от него Хатиджа. Тя е впечатлена от младия Мохамед и се омъжва за него. На около 40 годишна възраст Мохамед започва да се уединява на един хълм в планината Хира до Мека и там архангел Гавраил му се явява и започва да му рецитира сутрите, от които е съставен корана. Мохамед е бил неграмотен и е проповядвал посланията, които получава наизустявайки ги. Първият човек, който го е покрепил и е повярвал в това, че е пророк е съпругата му Хатиджа. В Мека са се отнасяли с недоверие към неговите проповеди и е имал ограничн брой последователи. Повратна точка в живота му е бягството му в град Медина през 622год. , където събира много последователи. Следват години на военни действия, чрез които мюсюлманската религия приобщава редица арабски племена. Мохамед остава верен и уважава съпругата си Хатиджа от която има 4 дъщери до нейната смърт и едва след това си взема други жени , както му повелява Корана. Интересен факт е, че въздействието на сутрите, описани в Корана е силно и значимо, когато те се произнасят на глас и то на оригиналния език. Това е и причината според мен и до ден днешен Коранът да се учи наизуст от най ревностните си последователи. Опитвала съм се да чета части от Корана, преведени на български и ми е трудно да видя какъвто и да е смисъл в тях. Мохамед умира през 632 година оставяйки силна империя след себе си. Вярата е огромна сила и залитането и фанатичното следване на всяка една идея е опасно. Всяка религия крие опасности, ако последователите и прилепнат и безразсъдно преследват собствените си интереси в името на вярата. Някой друг път ще дам примери и с други религии. Искам само да допълня, че според космогонията на Розенкройцерите - земята се управлява от 7 архангела /това са духове с висок ранг/. Пет от тях са бели духове, а двама са представители на черните сили и тези двамата са били необходими , защото без тяхната намеса не е било възможно да бъде извършена материализацията на земята. Князът на земята е архангел Михаил, а за архангел Гавраил се преплага, че е представител на черните сили. В това, че има бели и черни сили , няма нищо смущаващо. Ние знаем, че винаги има два полюса , мъжко и женско начало , ин и ян и всички те се допълват взаимно и не могат да съществуват самостоятелно. Всичко това разбира се е само една теория и като такава можем да се съмняваме в нея.

Приказка за Америка- къде съм ?

Първото, което забелязах бяха мащабите. Огромни мостове, огромни сгради и коли. Отравяйки се към Куинс имах усещането, че влизаме в някакво село. То и така се оказа- братвочед ми каза "Ето го нашето село :-)". Символът на Ню Йорк е Манхатън - той е административен и културен център. Бруклин, Куинс и част от Бронкс представляват къщи с малки дворчета отпред и набучени в оскъдната тревичка кичозни играчки - жабки, джудженца и други подобни градински украшения. Това много ме впечатли и се запитах къде се намирам ? Къщата на Владимир беше типична американска къща - с бейсмент /бечови стаи/, над тях - кухня, трапезария и хол между които няма врати и дървено скърцащо стълбище, което водеше към втория етаж, където се намираха две спални и кабинет. Ние с леля се настанихме в кабинета, Владимир в едната спалня, а Косито в другата. Леля ми много ме обича и бързаше да ми даде да опитам от всички "американски храни". Предложи ми корн- флекс с прясно мляко, но аз едвам преглъщах и дори ми се гадеше. От всичко преживяно не можех да се възстановя веднага. Първите дни свиквах с обстновката и слушах лекциите на Владимир и леля Стоянка. Той има невероятната способност да плаши хората- разказваше ми, какво ме чака като си намеря работа и как ако не ме харесат могат да ме изгонят. Основната тема бяха евреите - колко са страшни, жестоки, стиснати, кръвопийци и така нататък. Препоръчаха ми книгата на Никола Николов "Световната конспирация", която бяха прочели скоро и явно бяха много надъхани от нея. Всъщност леля нямаше реална представа за Америка, тъй като само гостуваше на сина си, не е работила там и не знае езика. Единственият, който се забавляваше в тази ситуация - беше Косьо. Той ми каза да не им обръщам внимание, но беше по цял ден на работа и имах малко време да контактувам с него. Излизахме на малки разходки с колата - да напазаруваме или просто да се разсеем. Чувствах се ужасно подтисната и зависима - нямах никакви пари и не знаех какво ме очаква. С леля вървяхме след Владимир като кокошки след петел и се съгласявахме с всичко, което каже. Измина една седмица и трябваае да започна да си търся работа. Купихме полски вестници и аз трябваше да чета обявите за детегледачки или помощници за гледане на възрастни хора и да се обаждам по телефона. Не ме питайте на какъв език говорех, защото едвам си спомнях майчиния си език. Братовчед ми също се обаждаше и уговаряше интервюта. Междувременно четях и книгата на Н. Николов, в която според мен пишеше абсолютни глупости, защото мразя да ми казват как е устроен света с категоричен тон и то без да превеждат доказателства в покрепа на тезата си. Въпреки това ако целта беше да се изплаша още повече от евреите - тя бе постигната. Ето нещо интересно за тях в сегашно време. Следва продължение..........................

Приказка за Америка - пристигането

Тръгнах от Русе - прегърнах децата си, а Стефан дойде да ме изпрати до София. Качих се на самолета за Прага и изживяването започна. Бях толкова бедна и изплашена, че се държах почти неадекватно. На летището в Прага ме чакаше братовчед ми Владимир. Леля ми /сестра на баща ми и майка на Владимир/ по принцип живее в Прага от дълги години , но сега беше в Ню Йорк и ни чакаше там. Останахме в апартамента на леля за два дни в очакване на следващия полет. Прага е прекрасен град и има невероятна атмосфера. Била съм много пъти там и всеки път този град ме е очаровал. Дойде време да се качим на следващия самолет - по голям и внушителен от предишния. Главата ми беше пълна с поученията на братовчед ми - от които не разбирах нищо конкретно. Единствения ефект беше, че страхът ми лавинообразно се увеличаваше. Бях впечатлена от пътуването. Чувствах се важна. Стюардесите се грижеха за нас - предлагаха питиета , минерална вода и портокалов сок. Това ми помогна да се отпусна поне за малко. Наблюдавахме движението на самолета на малък екран. Изобразен, като малка червена точка той пъплеше над картата на земята. Не мога да обясня защо, но се страхувах най много когато летяхме над океана. Щом наближихме ни раздадоха формуляри, които да попълним. Приземяването стана плавно и всички ръкопляскаха. След слизането минахме през лабиринт от ръкави до като стигнем до огромен салон с много гишета. Намирахме се на летище Нюарк в Ню Джърси. Трябваше да се разделим с братовчед ми - той се отправи към входовете за американски граждани , а аз се наредих на една от огромните опашки от хора, чакащи да бъдат допуснати на територията на САЩ. Никога не бях виждала такова мнообразие от хора - от различни раси, възраст и религии. Когато дойде моят ред - подадох международния си паспорт и поканата на служителката. Бях инструктирана да мълча и да не казвам нищо ако не ме питат. Тя ги разгледа внимателно, обърна се и извика един два пъти по голям от мен черен мъж, изпълняващ ролята на охрана, каза му нещо и ми направи знак да тръгна с него. Разтреперах се още повече, ако изобщо това беше възможно. Тук трябва да поясня, че бях карала 6 месечен курс по английски език, докато бях по майчинство със сина ми, но нашите грандомански форми на обучение - целящи да ни научат да пишем без никаква граматическа грешка, а да не можем да обелим и дума си казаха думата. Въпросния господин ме заведе в една голяма стая на която пишеше "emigration office". Вътре беше пълно с хора. До мен някакъв словак се възмущаваше, че ще изпусне полета си за Сан Франциско. Разбрах, че викат хората по микрофон поименно на едно гише и им задават въпроси- след което решават дали да им сложат печат за виза или не. Страхът е отвратително чувство- сковава те и те прави неадекватен. Извикаха името ми и аз кококрейки се и треперейки се приближих до респектиращата дама, която ще ми задава въпроси. Тя ме попита колко време планирам да остана. Обясних с бедния си английски, заеквайки се и помагайки си с ръце , че ще остана около месец и ще се върна с леля си в България, тъй като тя е възрастна и болна и трябава да я придружа до България. За щастие в този момент някой повика въпросната дама и на нейно място седна симпатичен господин, който само погледна поканата ми и ми удари печат в паспорта. Оказа се, че проблемът е бил в това, че в поканата няма посочен срок за гостуване, а и с мъже се разбирам по добре :-) Стискайки паспорта си в ръце се отправих към лентите с багажа, където трябваше да ме чака братовчед ми. Не намерих нито багажа си нито него и продължих по коридора, където най сетне видях синът на Владимир - Косьо , с когото сме израснали като деца с голям букет от бели рози , леля и Владимир. Срещата беше вълнуваща. Само братовчед ми беше сърдит, защото съм се забавила и в куфара ми видяли на скенера нещо, което прилича на бомба та го накарали да го отваря и разбира се се оказало, че не е бомба, а дървено хаванче. Качихме се на колата и потеглихме към Куинс. Леля постоянно ми повтаряше - " гледай, гледай", а аз не знаех кое да гледам по напред. Следва продължение........................

Какво е интересно и какво не ?

Чета различни блогове и виждам, че всеки разглежда живота по различен начин. Обсъждат се актуални теми повечето политически и хората се вълнуват от тях. Аз също се интересувам от това, което се случва около мен и го следя с интерес, но не мога да кажа, че ми се иска да разисквам такива теми. Причина за това е, че съвсем не съм сигурна, че това което съм получила като информация от медиите е достатъчно за да мога да изкажа мнението си и съвсем не се чувствам компетентна в области, където не съм професионалист. Разбира се мога да кажа гражданското си мнение, но то едва ли интересува някого. За това се опитвам да погледна на нещата по философски, а това което се случва придава само цвят и вълнение на света около мен, който е моя дом. Разбира се има моменти, в които дадено събитие или личност ме впечатляват и това провокира мисленето ми. Днес гледах първото телевизионно интервю с някакъв бизнесмен, за когото казаха, че е най богатия човек в България. Определено този човек ме впечатли с поведението си. Казва се Христо Ковачки и управлява енергийни фирми. Беше видимо притеснен от изявата си по телевизията и се държеше простичко, по човешки. След всички надути пуяци,които гледам всеки ден и които си мислят, че говорейки популистично и многословно, казват нещо - това наистина беше изненада. С интерес ще следя изявите на този личност. Би било много интересно да разбера чисто човешката му история.

Приказка за Америка - заминаването

Отдавна ми се искаше да напиша спомени от преживяванията си в Америка и трябваше да го направя,но все не намирах удобната форма за това. Сега, когато си имам блог смятам, че мога да започна да разказвам малко по малко, това което си спомням, въпреки, че времето е отмило някой от спомените ми. Може би така е по-добре, защото са останали най ярките и истински неща и смея да се надявам съм станала не само по възрастна,но и по мъдра.
Годината беше 1996. Семейството ми беше в кризистно положение. Няколко години се случваше така, че или аз или съпругът ми не получавахме заплата. Децата бяха на 14 и 8 години.Не можехме да им осигурим елементарни неща и това ни измъчваше. Имам първи братовчед, който живее в Ню йорк и си беше идвал през 1994 год. в България. Тогава той остави покана за мен и съпругът ми /Стефан/,като идеята беше да отидем и да си намерим работа за около година за да припечелим някой лев. Направихме опит за получаване на виза през 1995 год ,но получихме отказ по понятни причини - потенциални емигранти.През февруари 1996 год. получих нова покана вече само за мен и успях да получа виза. Самото получаване на виза беше също интересен момент, но не мисля, че е най същественото. Душевното ми състояние беше смесица от страх и упоритост. Както казва Стефан аз съм доста консервативна и ми беше трудно да взема решение да се разделя с децата си и семейството си за година. Очакваше ме неизвестност, някой от хората около мен осъждаха постъпката ми, други не можеха да ме разберат. Може и да съм консервативна, но съм и голям инат. Взех решение да замина и го отстоявах. В същото време убеждавах вътрешно себе си за това, което ми предстои и се борех със собствените си съмнения. Резервирах си билет за 16.05.1996г. с чешките авиолинии през Прага, където щеше да ме чака братовчед ми и заедно да пътуваме от Прага до Ню Йорк. Имаме приятелско семейство между българин и полякиня /Иван и Уршула/ и тя беше направила същото през 1994 год. Отиде в Чикаго, поработи и се върна след година. По време на престоя си в САЩ тя участвала в лотария за зелена карта от полската квота и след завръщането и през 1995 год се оказа, че са спечелили. Иван замина малко преди мен през февруари в Чикаго, а Уршула и синът им Петьо щяха да дойдат през август. Срещах се с Уршулка и я питах какво да си взема, какво е работила и изобщо всичко каквото можеше да ме посъветва. Въпреки насоките, които ми даде аз нямах и най малка представа за това, което ми предстои.
Следва продължение....................

Новият живот е радост

Невероятно е появяването на нов човек на този свят. Това е най голямата магия. Моята внучка Криси ми доказва това всеки ден. Бях в София като се роди и наблюдавах как всеки ден се променя и адаптира към нашия свят. Някъде бях чела, че при раждането се изживява най големия възможен стрес. Според разбиранията на ведите - раждането, старостта, болестите и смъртта са носители на страдание. Когато човек се ражда, трябва да събере свободната си ефирна душа във физическото тяло и да се запознае с усещанията му в материалния свят. За това в този момент най важно е присъствието на майката и близки хора около бебето, които го обграждат с любов. То усеща това и започва да харесва света около себе си - да се усмихва, да гука, да расте и се развива. А защо ние възрастните не се опитаме да харесваме този свят. В приказките има орисници, които предначертават пътя на новия живот. Ние самите можем да бъдем орисници на живота си, ако мислим позитивно. Чудя се тези сърдити хора около мен, какви бебета са били и как стават все по недоволни и не правят нищо за да върнат усмивката си. Погледнете Криси и повярвайте,че може да върнете невината си детска усмивка.

Днес е хубав ден

Всеки ден е хубав,но някой дни са по успешни от други. Днес разбрахме, че синът ни е приет в Софийския университет и всички се радваме за това. Няма да коментирам моето скептично отношение базиращо се на не много силния му резултат. Вярвам в съдбата и се радвам, че тя му дава шанс за развитие. След месец вече и двете ми деца ще бъдат в София, но това е живота. Имат щастието да живеят в един по светъл и широк свят,който им дава по вече възможности и не ограничава свободния им избор. Нека се развиват, да разширяват зоната на комфорта си и да живеят смело и истински. Да не забравят да благодарят на всеки нов и усмихнат ден и да се ограждат с любов. Писанието ми излезе доста носталгично, но може би това е нормално. Нямам право да постъпвам егоистично - обичам ги и ми липсват, но знам,че не бива да прилепвам към това. Успех Яви - възползвай се от шанса си :-) Тази седмица ще започна приказката за Америка и в нея ще разкажа за преживяванията си там в продължение на една година - надявам се да бъде и нтересно.

Как се учим да се променяме

Това е доста смела тема.Много хора не искат да се променят и не се замислят по този въпрос. Преди време и аз бях така - живеех си без да се вглеждам в себе си и се сърдех на света около мен, на несправедливостите на съдбата. Питах се "Защо все на мен се случва". Нужно ми беше време за да разбера, че това,което ми се случва не е случайно и ако се повтарят едни и същи негативни събития - причината за това е ,че аз повтарям едни и същи грешки.След като го разбрах ми беше нужно време да го осъзная и да повярвам, че е така. Последната стъпка беше най трудна - да се вгледам в себе си, да осъзная къде греша, да си го призная и използвайки като опорна точка философското ми разбиране за света и вярата да погледна глобално на нещата и да опитам да се променя.Ще ме попитате "защо е необходимо това и с какво ми е помогнало?" Когато човек се научи да се вглежда в себе си - открива едно много елементарно нещо и то е: "Аз не съм идеален". Неприятно откритие в общи линии, но помага много. След като открих това - когато ми идваше на устата да критикувам някого, се сещах за това,което бях констатирала за себе си и ме караше да се замисля как бих постъпила аз на мястото на човека, който се опитвам да съдя. Второто ми откритие беше също елементарно- "Всеки е уникален и неповторим" /всеки, не само аз :-)/. Така стъпка по стъпка започнах да се уча и продължавам да се уча да се вглеждам в себе си. Разбира се нито съм станала идеална,нито съвършенна. Станах по спокойна вътрешно в себе си /въпреки, че ако питате сина ми той няма да го потвърди :-)/,светът започна да ми харесва и се научих да посрещам спокойно деня и да си лягам с удовлетворение. Тази събота и неделя ходих в една хижа с приятелите от философско дружество "Танг-ра", в което членувам и осъзнах колко съм се променила за последните няколко години. Темата е обширна - ще спра до тук и ще продължа утре, като една истинска Шехерезада.

Вярата не е опасна господа съдии!

Днес сутринта гледах в сутрешния блок на БТВ - ожесточените нападки срещу провеждането на конференция на Свидетели на Йехова в Перник.Гледах и се чудих как невярващи хора се страхуват от вярващите и може би имат основание за това, тъй като безверникът няма на какво да се осланя и затова вероятно се страхува от всичко. Не съм член на тази секта/ под секта разбирам разновидност на християнското учение,а не нещо страшно/,но не виждам какво страшно има в това да си проведат събирането, стига да не пречат на никого. Сега идва ред да се запитаме с какво и на кого пречат тези хора? Християнството има много разновидности и те се основават на различното тълкуване на библията и извеждането на отделни пасажи, които се явяват с различна важност за отделните "секти". Например Великден е по големия празник за нас, които се именуваме православни християни, а за католиците това е Рождество Христово.Могат да се посочат и други примери, но това не е най-важното. Уважавам религията, но лично на мен тези канони, ограничения и специфични тълкования не ми допадат.Затова аз вярвам в единния бог и смятам, че няма нужда между мен и бог да има посредник, но това е мое лично мнение и ще го изложа по подробно друг път. Та чудя се от какво страхуват нашите политици и граждани ? Тези хора просто вярват и са имали смелостта да направят своя избор - не убиват, не управляват колите си пияни, не са гневни и сърдити на целия свят. Наистина може би са по различни, но какво от това. Основното обвинение срещу тях е , че са направили свободния избор да не им се прелива кръв и затова се считат за опасни. Не искам да навлизам във философските дебри, но в това има смисъл- кръвта е носител на информация и най важното те са направили своя СВОБОДЕН избор по този въпрос. Хора, които се носят по течението или да се вкопчат във властта обвиняват тези , които са имали достойнството да изберат нещо в този живот и да вярват в него. Къде е свободата и демокрацията господа съдници на личния избор ? Който не е като вас, трябва да бъде клеймосван,а може и да го анатемосате,защо не? Това се е случвало в средновековието. Един господин се изказа, че привличали слаби,бедни хора, които няма на какво да се оповават- да така е. Християнството винаги е правило това чрез мисионерите си, но за разлика от съдниците аз незнам кое "християнство" е най правилно. Знам само, че вярата не е опасна и няма нищо страшно в това един беден и нещастен човек да се учи да вярва, вместо да се учи да краде, пие и да убива.

Да гледаш мач не е проста работа

Това е своеобразно продължение на статията ми за българските мъже. Преди няколко дни имаше важен мач. Бързам да уточня,че не важен мач няма и това съм го научила от толкова години съжителство с хора, които се интересуват от футбол. Имах неблагоразумието да се прибера в къщи малко след като мача беше започнал, въпреки,че знам, че това не е желателно. Съпругът ми и синът ми се бяха подготвили да гледат мача по всички правила. За съжаление нашият отбор падаше, той нашия отбор и не играеше както трябва, но това аз не мога да го казвам, защото веднага ми се оспорва, че не разбирам от футбол. Аз по принцип си знам как трябва да се държа по време на такова събитие - момчетата са ме възпитали, затова мога да го споделя, че и други жени да знаят. Първо правило е по време на мача да не говоря за нищо друго освен за футбол, тъй като ги разсейвам, обаче и беглите ми опити да си изкажа скромното мнение биват порязани, тъй като ги дразнят при всички случаи - затова по добре е да се мълчи. Второ - не бива да се пречкам пред телевизора - мога евентуално да припълзя под масата за да подавам студена бира от хладилника. Трето - в никакъв случай не бива да искам и аз да пия бира, тъй като тя никога не е достатъчна. На въпросния мач по едно време ми стана скучно тъй като на няколко минути те крещяха по един и същ начин - "еее и после иии" тъй като нашите разбира се не реализираха съответното положение, но аз не разбирам и затова е по добре да спра до тук.
Иначе днес е особен ден за мен, който винаги ще помня и направих каквото трябва. Сега съм спокойна и си тръгвам - днес няма мач :-)

Човекът е безсилен пред великата природа

Безсилни сме пред природата, но значи ли това, че трябва да стоим безучастни? След сушата валят проливни дъждове, загиват хора и някой пак търсят виновни. Това е смешно-кой може да е виновен за големите стихии и природни бедствия? Не знам защо, но някой хора се чувстват прекрасно ако могат да обвинят някое човешко същество за нещастията,които се случват. После да изсипят агресията си върху виновника - да го накажат и така се чувстват по добре, защото смятат, че от тях зависи нещо, че са велики, че са справедливи - все относителни понятия. Съгласна съм,че трябва да правим каквото можем според човешките ни възможности, да строим здрави диги, да сме отговорни, да помагаме на изпадналите в беда, но това може да стане само ако имаме правилно отношение към самите себе си.Ето това е най трудното - по лесно е да обвиняваш, да осъждаш да се гневиш, а ти къде си и какво направи ти? Днес една приятелка ми разказа, че не е спала през нощта, защото е ходила със съпруга си да спасява племеницата си, попаднала в придошлата водна стихия в Цар Калоян, връщайки от море.Ето тя е направила нещо и днес е на работа като всеки ден - изморена и изплашена. Никой няма да чуе тази история, но тя ще я запомни и това е най важното. В замяна на това ще слушаме пак за безотговорност, за виновни и ще ги съдим за да поддържаме заблудата, че сме велики и нещо зависи от нас. Това, което излъчим в пространството чрез нашите емоции - остава някъде и с него творим живота си. За това мисля, че трябва да се смирим, да се помолим за другите и за себе си и да вярваме.

Началото на седмицата е въртележка

Всяка седмица се въртим на въртележка подобна на виенско колело. Това се случва навсякъде по света на милиони хора, защото ежедневието е неизбежно и има определени закономерности и белези. В понеделник изведнъж става по оживено, по шумно, а понякога и по шарено. Днес е мрачно, дъждовно и в такива дни на човек му става малко тъжно или просто е предразположен към размисъл. Малката въртележка на моя живот се върти, но се върти и голямата на живота около мен. Случват се разни неща, има събития и новини към които не можем да останем безучастни, но не знам защо не ми се иска да се вкопчвам в тях и да ги разчепквам. Ако са дбри ще им се зарадвам, ако са лоши ще ми стане тъжно- обичам просто да минават покрай мен.

Българските мъже - радост или диагноза ?

Мисля си да започна тази тема и тя да бъде с продължение,защото наистина е необятна:-) Искам да направя уговорката,че всъщност много обичам българските мъже за добро или за лошо, но това е факт и близките ми го знаят! Когато говорим за мъжете по принцип,трябва да знаем, че става въпрос за онези неразумни същества, на които е достатъчно да кажеш,че не могат да направят нещо,дори то да е напълно безмислено или глупаво за да се втурнат да доказват мъжкото си его. Например кажете на мъж,че не може да се покатери на дърво и стига да не е мноооого мързелив ще се втурне да се доказва, а ако му кажете, че не може да изпие 10 бири например - ефектът ще е още по убедителен:-)Различни сме и това е заложено в природата, но нека разгледаме нещата в нашенска българска среда. Българският мъж е благословени с раждането си - мама трепери над него, обгрижва го, поддържа го и после го препраща на съпругата, която поема съответните грижи. Този тип мъже обичат масата им да е сервирана на време, да им бъдат подавани всички необходими неща в съответната последователност/под необходими неща - разбирам ракия, после вино или бира според сезона и подходящите мезета/. На всичкото отгоре те са комплексирани и са много сърдити на държавата, на света и на всичко, което ги заобикаля за това, че не са успели. Не знам какво разбират тези сладури под успех, но те могат да се сравняват със средновековни рицари по количествата храна и пиене, което поглъщат. Друг тип са мъжете,които са успели да направят пари в последните 17 години и сега са надувковци с шкембета, които не слизат от колите си и дотолкова са самовлюбени,че не забелязват нищо около себе си. Съществуват и творчески тип мъже, но и те са недоволни многознайковци. Имала съм възможността да видя и познавам мъже, които са богати от поколения - те са спокойни, уравновесени и работят вържу собственото си развитие. Да не говорим за американските мъже, които имат право да отговарят на съпругите си с три възможни отговора - "да скъпа", "разбира се скъпа" и "от какво имаш нужда скъпа?". Обаче да си призная, нашите момчета поне не са скучни и ако ги обичаш приемаш ги с недостатъците им. За сега ще приключа, но мисля да продължавам да пиша по тази тема, защото е доста благодатна, а после може да си поговорим и за жените, защо не ?