Mалки проблеми, големи проблеми - продължение

Христос Воскресе ! Днес е прекрасен ден - нека здравето, благоденствието и любовта изпълват нашия свят! Наистина нямах време да пиша, но все пак обещах да завърша историята за гъските, а на себе си обещавам да намирам време и да пиша по често в блога.

Както казах Лори започна трескава подготовка по подготовката за репортажа на канал 11, която се състоеше в следното: обиколи всички съседи и ги призова да излязат по време на репортажа и да я подкрепят, два дена отдели на пазаруване на подходящ тоалет за случая, като обиколи добрите магазини в Манхатън с приятелки. Тичаше, пишеше нещо на малки листчета,после ги губеше, пак пишеше, излизаше - влизаше, изобщо изглеждаше толкова заета /бизи/, че аз с моят работен ден от 12 часа в който трябваше да свърша всичко, което има нужда за свършване за поддържане на домакинството изглеждах като южноафрикански ленивец. Определено трябва да призная, че тази жена прекрасно можеше да имитира действие без да свършва нищо съществено, но едва после разбрах, че това е част от американската школа и начин на живот. Дойде многоочаквания ден на репортажа - беше петък, след обяд към 15 часа. Гримирана и нагласена тя излезе пред къщата за да посрещне г-н Томпсън. Аз и малката Джулия залепихме по един нос на прозореца, който гледаше към езерото за да не пропуснем нищо. Репортажните коли пристигнаха, дойдоха и съседи и се отправиха към езерото. Точно този ден за проклетия в градината ни нямаше нито един защитен гъсок, като че ли бяха разбрали какво става. Събитието продължи не по вече от 40 мин. Лори се прибра малко разочарована - първо защото имало само три гъски кротко плуващи си в езерото и второ, защото според нея червения и тоалет не бил достатъчно подходящ. След седмица излъчиха репортажа, който трябва да призная беше направен професионално, като бяха снимани дупетата на гъските и г-н Томпсън говореше с трагичен тон за огромното бедствие, заплашващо този квартал, където хората плащат високи данъци за да живеят спокойно. Преди да излъчат репортажа Пол и Лори звъннаха на всички роднини и приятели да гледат, включително и на родителите на Лори в Канада. Обхваната от това въодушевление и аз звъннах на 75 годишната си леля в Куинс да гледа репортажа, но за съжаление тя заспала тъй като го излъчиха след 11 вечерта. Мисля че не е необходимо да казвам, че Пол записа репортажа на касета и повтаряше всеки ден на Лори, колко се гордее с нея в продължение на една седмица след това.

Големи проблеми - малки проблеми

Хеййй здрасти! Съвсем се омързеливих и не съм писала вече два месеца. Мисля да поправя грешката, но истината е, че бях толкова ангажирана с обикновенни житейски дела, че не ми остана време да разсъждавам философски, да хленча, да се хваля или да се отдам на спомени. По повод на това се сетих за малките проблеми и големите проблеми. Просто няма такива - зависи от гледната точка. Във връзка с това нека ви разкажа една от историите, които доста ме впечатли по време на престоя ми в Америка. Полека лека свикнах с живота си в семейство Розенфелд. Първите седмици бяха тежки, имах и езикови проблеми - в началото говорех само в сегашно време, после се сетих, че има и други времена и обърнах на минало. Трябваше ми време да свикна с живота, с навиците и ценностите на тези хора, но за това ще разкажа подробно друг път. Сега ми се ще да ви запозная с историята за гъските. Както споменах къщата на сем. Розенфелд се намираше на брега на прекрасно езеро - от езерото ни делеше само асфалтов път , а в зелените площи около езерото се разхождаха гъски, но не какви да е , а защитени от закона за защита на природата гъсоци. Проблемът, който измъчваше Лори и не даваше покой на будното и гражданско съзнание беше това , че защитените от закона гъски прескачаха и до райграса в градината на нашата къща и акаха там. Като активна американска жена - домакиня Лори беше писала до местния вестник и се бе обадила във всички канали на нюйоркската телевизия. Пол, като обичлив американски съпруг, беше изкупил около 31 броя от местния вестник с публикуваната от любимата му съпруга статия и дори аз се снабдих с едно копие от него. Един прекрасен ден обаче - вече бях на около 2 месеца служба по телефона се обади приятен мъжки глас и се представи като Хауърд Томпсън от канал 11 на NY телевизия. Като чух това почти си глътнах езика, защото познавах въпросния господин от екрана на телевизията и не само звучеше добре, ами и изглеждаше чудесно. Потърси госпожа Розенфелд и помоли да и предам да му се обади във връзка с подготвянето на репортаж за невъзпитаните гъски. Опитах се да не звуча раболепно и глупаво и записах телефона. И така предадох на Лори и тя засияла се захвана да подготвя нещата за репортажа, който предстоеше. Утре ще разкажа какво се случи нататък , нали съм Шехерезада.

Всеки ден е училище

Всеки ден прекаран в Америка беше училище за мен. Научавах нови и различни неща, като се започне от езика и се стигне до интересните обичаи характерни за еврейската религия, които се спазваха в семейството където живеех. В петъка на втората седмица взех сама влакчето от малката гаричка на Larchmont. Стигнах без проблем до Манхатън / то си беше и последна спирка и нямаше как да се объркам/. Това , което отново ме впечатли, когато слязох но гарата беше огромния поток от хора и тяхното разнообразие. Застанах на едно място и имах чувството, че хората вървейки в двете посоки около мен ще ме пометат. Не след дълго Коси и Синтия ме откриха и ме предложиха да се разходим из Манхатън преди да се приберем в къщи. Съгласих се с удоволствие. След като цяла седмица не бях излизала от къщата една разходка нямаше да ми дойде никак зле. Обясниха ми, че трябва да стигнем до 11 улица за да ядем пица - там я приготвяли много добре. Тук му е мястото да кажа няколко думи за структурата на улиците и авенютата в Манхатън. Манхатън е дълъг и тесен остров. Улиците са с номера, разположени хоризонтално и започващи от най южната точка на острова. Авенютата са разположени вертикално по ширината на острова от изток на запад. Някой авенюта са с номера , а други с имена / например Лексинтон авеню или известното Пето авеню, което пресича вертикално през средата целия остров /. Получава се идеално структурирана мрежа, така че много лесно можеш да се ориентираш и няма как да се загубиш. Улиците са от 1 до 125, а авенютата от 1 до 12. И така трябваше да се придвижим по пето авеню на юг от 42 до 11 улица. За мен беше огромно удоволствие да гледам , да говоря на български и да се движа. Когато стигнахме до 18 улица Коси ме вкара в един магазин за дънки " Old navy " и накара Синтия да ми избере дънки след , което ми ги купи. Това много ме трогна - тепърва разбирах в каква бедност живеехме в България тогава. Стигнахме до Piza Hut и ядохме пица, след което взехме метрото и се прибрахме в Куинс. Бях изморена, но щастлива и изпълнена с впечатления. Има на вид дребни неща, които човек помни цял живот, тази първа моя разходка из Манхатън ще запомня завинаги.

Какво повече има в един нов свят?

И така в неделя трябваше да се прибера сама до Ларчмонт. Тръгнах още по обяд и тайно от братовчед ми, Косито ме изпрати с приятелката си за да науча пътя. От къщата в Куинс вървяхме пеш около 30-35 минути до спирката на метрото, която се намираше на 71 континентал авеню. Пътят беше приятен защото се движехме по чисти улици с много зеленина и красиви къщи. Улиците бяха частни в тях живееха предимно еврейски семейства, нямаше магазини. Дърветата бяха високи и буйни и навсякде скачаха катерички. 71 авеню беше търговска улица с няколко индийски магазина, кафенета и кино разбира се. От там взехме метрото към Манхатън. NY метро е едно от най старите и най мръсните метра в света. Качихме се на влак F и потеглихме. Слязохме на 42 улица и се отправихме към Grand central station от където си купих билет за влакче до Larchmont. Раздлехме с Коси и приятелката му Синтия и се разбрахме да им се обадя като си тръгна в петък за да ме чакат на гарата. Успях да се ориентирам и да сляза където трябва. От там до къщата имаше около 15 мин. пеш. Започна моята втора работна седмица в която се чувствах малко по спокойна и започнах да привиквам към обстановката. В началото не разбирах добре езика и натрупаните ми комплекси и страх, понякога ме караха да мисля, че говорят по мой адрес , когато чуех името си не разбирайки всичко, което казват говорейки си помежду си. Пол и Лори се държаха внимателно с мен, винаги сядахме заедно вечер на масата да се храним. Елиът беше доста своенравен, разглезен и превързан към майка си и трудно ме допускаше до себе си , но Джулия беше абсолютен сладкиш. Представете си пухкаво, мило, усмихнато момиченце с дълга къдрава коса и големи сини очи преливащо от чувства и усмихнато. Нямаше начин да не се заобичаме. Освен това тя започваше да проговаря английски, аз също и си помагахме взаимно в тази трудна задача. Пред нея не се притеснявах да греша , да повтарям нещо или да чета стихчета от детски книжки или дори да пея. Когато сгрешех нещо или по точно ако не го направех по американски Пол казваше "Емилия аз знам, че в Европа се прави така в Унгария е също както в България , но тук е необходимо да го направим еди как си." Стъпка по стъпка бавно и мъчително започнах да разбирам, че всички, които живеят в Америка не са нещо повече от нас, нищо , че за труда си получават долари.

Какво започнах да научавам в Америка

И така моята работна година в семейство Розенфелд започна. Тъй като измина доста време някой от нещата са избледнели, но ще разказвам по някоя основна случка, която ми е направила впечатление и е спомогнала за изграждането на впечатленията ми за Америка. Първите ми работни дни бяха много тежки тъй като не знаех какво точно искат от мен и по точно бях изплашена от всичките разговори с Владимир, от представата, която се опитаха да ми създадат за евреите, от това, че не знаех езика добре и не разбирах всичко, което се говори в къщата. Опитвах се да спазвам всичко по дадената ми програма, но и в минутките, които оставах свободна не смеех да седна, а стоях права, или буквално пълзях с парцала в стремежа си да изчистя всичко идеално. Владимир ми се обади в четвъртък и обеща да ме вземе в петък с колата за да ме заведе в Куинс, но пак ме предупреди, че това ще е за последно и от следващата седмица трябва да се оправям сама. И така в петък в 7 р.м. , когато ми свърши работното време братовчед ми и леля ме чакаха пред къщата. Взех си довиждане с децата, Пол и Лори и се разбрахме, че ще се прибера в неделя след обяд за да мога в понеделник да бъда навреме на работа. Когато седнах в колата и се отпуснах, започнах да приказвам без прекъсване , опитвайки се да излея всичко, което ми се беше случило през седмицата и наслаждавайки се на факта, че мога да говоря на родния си език с близки хора. Леля ми се радваше и ме слушаше с интерес, но Владимир ме прекъсна и каза,че не иска да слуша нищо за еврейските копелета, които гледам и гласът ми е много писклив. Сега осъзнавам, че той не го е казал с намерение да ме засегне, но в онзи момент думите му ми дотежаха и аз млъкнах, но голяма буца заседна на гърлото ми. В къщи леля ми беше наготвила вкусотии и хапнах с апетит. Съботата мина неусетно, вечерта братовчед ми ни закара с леля в Бруклин - Брайтън бийч да се разходим покрай океана. Брайтън бийч беше интересно място - широка плажна ивица и отгоре дървена платформа по която хората се разхождат , заведения на открито, магазинчета - изобщо нашенска атмосфера. Обстановката беше такава, тъй като там живееха основно скоро емигрирали руски евреи и бяха се опитали да запазят начина си на живот, както казва Владимир те са сменили само парите от рубли на долари. Навсякъде около нас се носеше руска реч, дамите бяха нагиздени с шалове и финдифлюшки и основно живеят на купони, което има стига да пълнят количките до горе с храна. Беше ми много приятно - гледах океана, звездите в небето и си мислех колко далеч съм от моя дом. Следва продължение.................

Един работен ден на най добрата бейбиситерка сред инженерите

В понеделник в седем часа бях в кухнята на семейство Розенфелд и Пол ми връчи един лист на който бяха напечатани задълженията ми. Той изглеждаше горе долу така:

1. Понеделник - чистене в двора около къщата, занимание с децата, приготвяне на вечеря.

2. Вторник - Пране - сменяне на спалното бельо на всички стаи, почистване на бейсмента - прахосмукачка и обиране на прах, занимание с децата и приготвяне на вечеря.

3. Сряда - основно само занимание с децата - игри, разходки и организиране на плей дей /ден за игра с други деца /, приготовяне на вечеря.

4. Четвъртък - чистене на горната част на къщата- прахосмукачка, обиране на прах, приготвяне на вечеря

5. Петък - почистване на всички бани и тоалетни, почистван ена кухнята и хладилника, занимание с децата, приготвяне на вечеря.

За да стане ясно за какво става дума ще обясня, какво представляваше къщата. От входната врата се влизаше в коридор, направо - се намираше кухнята , голяма и обзаведена с всичко необходимо, включително и маса с 6 стола. Характерно за техните къщи е, че може да се влиза преходно от стая в стая в дадена част на къщата, която е на едно ниво и няма много врати. От кухнята в дясно се намираше трапезария - дървен под, огромна махагонова маса с 8 стола и ниски шкафове. През трапезарията може да влезеш в хола - мека мебел, ниска стъклена маса, камина. От трапезарията пък можеш да влезеш в дневната /стая за игра и почивка/ - там преобладаваше дървото - гарнитура с мека мебел с весела тапицировка, телевизор, малка мраморна маса. На същото ниво по коридора в ляво следват - баня и тоалетна с вана, спалнята на Пол и Лори - бял мокет, огромна спалня и от нея може да се влезе в друга баня и тоалетна с вана. В дясното по същия коридор - детската стая на Джулия и после детската стая на Елиът. С това свърших с горната част. Бейсмента е нещо,като нашите бечови стаи и се използва в почти всяка американска къща. Къщата на семейство Розенфелд беше тухлена една от най хубавите, които съм виждала и една от най големите ;-) Бейсмента обхващаше цялото долно ниво на къщата и представляваше кабинет с мокет, бюро, мека мебел. През него стигах до моята стая и баня и тоалетна без вана. Работният ми ден беше по 12 часа и трябва да призная, че беше доста изморително. Озаглавих тази история така, тъй като Пол се шегуваше, че съм най добрия инженер сред бейбиситерките и най добрата бейбиситерка сред инженерите и може би наистина е така :-) следва продължение................

Америка и това което започна да се случва

В неделя след обяд Владмир ме закара до Larchmont и ме остави пред къщата, като ми обясни да не се надявам да ме взема и води всяка седмица. Позвъних на вратата и Лори ме посрещна с официален червен костюм. В къщата беше пълно с хора, защото някакъв чичо починал и в момента изпращаха гостите. Тя ме заведе долу в моята стаичка и каза, че ще ми се обадят да отидем на вечеря заедно. Не знам дали ще успея да опиша какво чувствах. Бях изплашена, мъката напираше в гърлото ми и изобщо не можех да свържа себе си с това място. Душата ми беше у дома, а тялото ми пребиваваше в тази чужда къща. Подредих багажа си и зачаках. След час ми чукнаха и ме поканиха да изляза с тях да вечеряме навън. Опитах се да откажа, но не се получи, а и изпитвах ужас да остана сама. Не помня вече в кой ресторант отидохме, някоя от техните дайни/заведения със сервиране, но не претенциозни/. Семейство Розенфелд бяха много мили с мен. Казаха ми да си поръчам каквото искам и аз за да улесня сервитьора и себе си казах уверено една дума "chiken" /пиле/, като мислех, че така ще се отърва бързо. Човекът обаче потвърди опасенията ми , като започна да ми задава въпроси. "- Как го желаете госпожо - печено ли, варено ли ?" - Печено - отсякох аз. "Много препечено или леко сурово ? - продължи досадника. - Много печено изфъфлих аз с помощта на Лори и се надявах, че е приключил. " С каква гарнитура - с картофи , с ориз ,с зеленчуци ?- продължи да ме изтезава със сатанинска усмивка нахалника. "- С картофи. "Варени или печени ?". Чувствах се като на изпит и всички учтиво чакаха разпита да свърши. Когато инквизитора ми приключи и се оттегли бях вир вода от притеснение. Порциите бяха огромни и след това любезно ни завиха остатъка за в къщи. Прибрахме се и прекарах първата си нощ при семейство Розенфелд. На другата сутрин трябваше са стана в 6,30 и да започна първия си дванадесет часов работен ден от 7 до 7. следва..............

Америка- започвам работа

Звъннахме по телефона на доста места и успяхме да договорим няколко интервюта. Едното беше в Long Island и на следващия ден се отправихме на път - Владимир, леля и аз. След малко лутане се озовахме в една отдалечена къща разположена в горска местност. Стопанинът беше възрастен мъж на около 70 години и си търсеше домашна помощница, но тя трябваше да се грижи и за градината. Аз не съм много якичка и по тази причина не ме одобри. Въздъхнах с облекчение тъй като не виждах как ще издържа сама в този пущинак. Второто място на което отидохме беше супер апартамент в Westside едно от най скъпите места за живеене в NY. Намира се от западната страна на Централ парк в Манхатън, където са разположени блокове със скъпи апартаменти. Долу на входа ни посрещна портиер и след като обяснихме къде отиваме се обади по домофона и ни изпрати до асансьора. В началото на престоя ми в Америка основен проблем се явяваше това, че се учудвах на всичко и сега си давам сметка какво изражение съм придобивала и братовчед ми с основание ми правеше забележка да не се кокоря така. Все пак за да се оправдая ще кажа, че за мен това беше един нов свят, в който попадах неподготвена от времето и мястото, които бяха моя дом. Имах чувството, че някой с машина на времето ме е пренесъл в бъдещето. Това съвсем не означава, че харесвах това бъдеще, напротив на моменти усещах, че нямам почва под краката си. Качихме се двамата в асансьора и на петия етаж ни чакаше една доста раздърпана млада жена, която се усмихна и ни покани в апартамента си. Оказа се, че е разведена и живее сама с 10 годишния си син. Трябваше да водя детето на училище и да се грижа за апартамента. Попита ме защо искам да работя тази работа и понеже не успях да измисля нещо по умно аз и казах истината. Сричайки и с помощта на братовчед си обясних, че обичам България и съм инженер по професия, но в момента е много трудно да оцелея в родината си, заради това съм предприела тази стъпка да помогна на семейството си. Мисля, че ме хареса. Запита ме за телефона, който с предварителни тренировки бях научила да казвам на английски наизуст, обеща да се обади до два дни и се разделихме. На другия ден потеглихме към Westcestеr - мястото за третото интервю. Това е предградие на Ню Йорк, където живеят хора предимно над средната класа. Намерихме къщата, която се намираше на брега на едно прекрасно езеро в средата на което имаше малко островче с разцъфнало дърво в средата. Мястото беше невероятно красиво. Тук ни посрещна една едра хубава жена и обясни, че съпругът и не се е върнал още от работа и ни помоли да се върнем след половин час. 30 минути тримата стояхме в колата и след това отново двамата с Владимир позвънихме на вратата. Този път ни приеха и поканиха в къщата. Обясниха ни, че задълженията ми щяха да се състоят в това да се грижа за къщата и двете деца на семейството - Елиат на 5 години и Джулия на 2 години. Въпреки, че работата нямаше да е никак малко ми хареса факта да живея със семейство. Семейство Розенфелд бяха евреи. Мъжът Пол беше симпатичен,дребничък плешив и дружелюбен мъж на около 43години, а съпругата му Лори - едра красива жена на 40. Обясниха ми условията и се разбрахме да се чуем в събота по телефона и ако съм съгласна мога да започна в понеделник работа. Къщата беше разкошна и много добре обзаведена. Щях да разполагам с отделна стая с баня и тоалетна. Ръкувахме се сърдечно и потеглихме към Куинс. Когато се прибрахме имаше съобщение на телефонния секретар от еврейката от Манхатън, че е съгласна да започна работа в понеделник и ако потвърдя да и се обадя. Дойде момента да взема решение - или при богатата дама във Westside или при семемейство Розенфелд в градчето Larchmont /Westchester/? Реших да отида при семейството, въпреки ,че бяха по далеч и заплатата беше по ниска. Не съжалявам за това си решение и мога да обясня защо избрах тях. От приказките, които бях чела като дете и от филмите, които бях гледала в ограниченото пространство на социализма си бях изградила представата, че богатите хора трябва да са красиви, добре облечени и разбира се много умни. Тази жена с раздърпани дънки не отговаряше на представата ми, въпреки, че вероятно е доста богата. Давам си сметка, че тези разсъждения са доста наивни, но това на този етап наистина наклони везната, а и работейки при хора с деца,нямаше да чувствам така силно липсата на моето семейство.

Приказка за Америка- къде съм ?

Първото, което забелязах бяха мащабите. Огромни мостове, огромни сгради и коли. Отравяйки се към Куинс имах усещането, че влизаме в някакво село. То и така се оказа- братвочед ми каза "Ето го нашето село :-)". Символът на Ню Йорк е Манхатън - той е административен и културен център. Бруклин, Куинс и част от Бронкс представляват къщи с малки дворчета отпред и набучени в оскъдната тревичка кичозни играчки - жабки, джудженца и други подобни градински украшения. Това много ме впечатли и се запитах къде се намирам ? Къщата на Владимир беше типична американска къща - с бейсмент /бечови стаи/, над тях - кухня, трапезария и хол между които няма врати и дървено скърцащо стълбище, което водеше към втория етаж, където се намираха две спални и кабинет. Ние с леля се настанихме в кабинета, Владимир в едната спалня, а Косито в другата. Леля ми много ме обича и бързаше да ми даде да опитам от всички "американски храни". Предложи ми корн- флекс с прясно мляко, но аз едвам преглъщах и дори ми се гадеше. От всичко преживяно не можех да се възстановя веднага. Първите дни свиквах с обстновката и слушах лекциите на Владимир и леля Стоянка. Той има невероятната способност да плаши хората- разказваше ми, какво ме чака като си намеря работа и как ако не ме харесат могат да ме изгонят. Основната тема бяха евреите - колко са страшни, жестоки, стиснати, кръвопийци и така нататък. Препоръчаха ми книгата на Никола Николов "Световната конспирация", която бяха прочели скоро и явно бяха много надъхани от нея. Всъщност леля нямаше реална представа за Америка, тъй като само гостуваше на сина си, не е работила там и не знае езика. Единственият, който се забавляваше в тази ситуация - беше Косьо. Той ми каза да не им обръщам внимание, но беше по цял ден на работа и имах малко време да контактувам с него. Излизахме на малки разходки с колата - да напазаруваме или просто да се разсеем. Чувствах се ужасно подтисната и зависима - нямах никакви пари и не знаех какво ме очаква. С леля вървяхме след Владимир като кокошки след петел и се съгласявахме с всичко, което каже. Измина една седмица и трябваае да започна да си търся работа. Купихме полски вестници и аз трябваше да чета обявите за детегледачки или помощници за гледане на възрастни хора и да се обаждам по телефона. Не ме питайте на какъв език говорех, защото едвам си спомнях майчиния си език. Братовчед ми също се обаждаше и уговаряше интервюта. Междувременно четях и книгата на Н. Николов, в която според мен пишеше абсолютни глупости, защото мразя да ми казват как е устроен света с категоричен тон и то без да превеждат доказателства в покрепа на тезата си. Въпреки това ако целта беше да се изплаша още повече от евреите - тя бе постигната. Ето нещо интересно за тях в сегашно време. Следва продължение..........................

Приказка за Америка - пристигането

Тръгнах от Русе - прегърнах децата си, а Стефан дойде да ме изпрати до София. Качих се на самолета за Прага и изживяването започна. Бях толкова бедна и изплашена, че се държах почти неадекватно. На летището в Прага ме чакаше братовчед ми Владимир. Леля ми /сестра на баща ми и майка на Владимир/ по принцип живее в Прага от дълги години , но сега беше в Ню Йорк и ни чакаше там. Останахме в апартамента на леля за два дни в очакване на следващия полет. Прага е прекрасен град и има невероятна атмосфера. Била съм много пъти там и всеки път този град ме е очаровал. Дойде време да се качим на следващия самолет - по голям и внушителен от предишния. Главата ми беше пълна с поученията на братовчед ми - от които не разбирах нищо конкретно. Единствения ефект беше, че страхът ми лавинообразно се увеличаваше. Бях впечатлена от пътуването. Чувствах се важна. Стюардесите се грижеха за нас - предлагаха питиета , минерална вода и портокалов сок. Това ми помогна да се отпусна поне за малко. Наблюдавахме движението на самолета на малък екран. Изобразен, като малка червена точка той пъплеше над картата на земята. Не мога да обясня защо, но се страхувах най много когато летяхме над океана. Щом наближихме ни раздадоха формуляри, които да попълним. Приземяването стана плавно и всички ръкопляскаха. След слизането минахме през лабиринт от ръкави до като стигнем до огромен салон с много гишета. Намирахме се на летище Нюарк в Ню Джърси. Трябваше да се разделим с братовчед ми - той се отправи към входовете за американски граждани , а аз се наредих на една от огромните опашки от хора, чакащи да бъдат допуснати на територията на САЩ. Никога не бях виждала такова мнообразие от хора - от различни раси, възраст и религии. Когато дойде моят ред - подадох международния си паспорт и поканата на служителката. Бях инструктирана да мълча и да не казвам нищо ако не ме питат. Тя ги разгледа внимателно, обърна се и извика един два пъти по голям от мен черен мъж, изпълняващ ролята на охрана, каза му нещо и ми направи знак да тръгна с него. Разтреперах се още повече, ако изобщо това беше възможно. Тук трябва да поясня, че бях карала 6 месечен курс по английски език, докато бях по майчинство със сина ми, но нашите грандомански форми на обучение - целящи да ни научат да пишем без никаква граматическа грешка, а да не можем да обелим и дума си казаха думата. Въпросния господин ме заведе в една голяма стая на която пишеше "emigration office". Вътре беше пълно с хора. До мен някакъв словак се възмущаваше, че ще изпусне полета си за Сан Франциско. Разбрах, че викат хората по микрофон поименно на едно гише и им задават въпроси- след което решават дали да им сложат печат за виза или не. Страхът е отвратително чувство- сковава те и те прави неадекватен. Извикаха името ми и аз кококрейки се и треперейки се приближих до респектиращата дама, която ще ми задава въпроси. Тя ме попита колко време планирам да остана. Обясних с бедния си английски, заеквайки се и помагайки си с ръце , че ще остана около месец и ще се върна с леля си в България, тъй като тя е възрастна и болна и трябава да я придружа до България. За щастие в този момент някой повика въпросната дама и на нейно място седна симпатичен господин, който само погледна поканата ми и ми удари печат в паспорта. Оказа се, че проблемът е бил в това, че в поканата няма посочен срок за гостуване, а и с мъже се разбирам по добре :-) Стискайки паспорта си в ръце се отправих към лентите с багажа, където трябваше да ме чака братовчед ми. Не намерих нито багажа си нито него и продължих по коридора, където най сетне видях синът на Владимир - Косьо , с когото сме израснали като деца с голям букет от бели рози , леля и Владимир. Срещата беше вълнуваща. Само братовчед ми беше сърдит, защото съм се забавила и в куфара ми видяли на скенера нещо, което прилича на бомба та го накарали да го отваря и разбира се се оказало, че не е бомба, а дървено хаванче. Качихме се на колата и потеглихме към Куинс. Леля постоянно ми повтаряше - " гледай, гледай", а аз не знаех кое да гледам по напред. Следва продължение........................

Приказка за Америка - заминаването

Отдавна ми се искаше да напиша спомени от преживяванията си в Америка и трябваше да го направя,но все не намирах удобната форма за това. Сега, когато си имам блог смятам, че мога да започна да разказвам малко по малко, това което си спомням, въпреки, че времето е отмило някой от спомените ми. Може би така е по-добре, защото са останали най ярките и истински неща и смея да се надявам съм станала не само по възрастна,но и по мъдра.
Годината беше 1996. Семейството ми беше в кризистно положение. Няколко години се случваше така, че или аз или съпругът ми не получавахме заплата. Децата бяха на 14 и 8 години.Не можехме да им осигурим елементарни неща и това ни измъчваше. Имам първи братовчед, който живее в Ню йорк и си беше идвал през 1994 год. в България. Тогава той остави покана за мен и съпругът ми /Стефан/,като идеята беше да отидем и да си намерим работа за около година за да припечелим някой лев. Направихме опит за получаване на виза през 1995 год ,но получихме отказ по понятни причини - потенциални емигранти.През февруари 1996 год. получих нова покана вече само за мен и успях да получа виза. Самото получаване на виза беше също интересен момент, но не мисля, че е най същественото. Душевното ми състояние беше смесица от страх и упоритост. Както казва Стефан аз съм доста консервативна и ми беше трудно да взема решение да се разделя с децата си и семейството си за година. Очакваше ме неизвестност, някой от хората около мен осъждаха постъпката ми, други не можеха да ме разберат. Може и да съм консервативна, но съм и голям инат. Взех решение да замина и го отстоявах. В същото време убеждавах вътрешно себе си за това, което ми предстои и се борех със собствените си съмнения. Резервирах си билет за 16.05.1996г. с чешките авиолинии през Прага, където щеше да ме чака братовчед ми и заедно да пътуваме от Прага до Ню Йорк. Имаме приятелско семейство между българин и полякиня /Иван и Уршула/ и тя беше направила същото през 1994 год. Отиде в Чикаго, поработи и се върна след година. По време на престоя си в САЩ тя участвала в лотария за зелена карта от полската квота и след завръщането и през 1995 год се оказа, че са спечелили. Иван замина малко преди мен през февруари в Чикаго, а Уршула и синът им Петьо щяха да дойдат през август. Срещах се с Уршулка и я питах какво да си взема, какво е работила и изобщо всичко каквото можеше да ме посъветва. Въпреки насоките, които ми даде аз нямах и най малка представа за това, което ми предстои.
Следва продължение....................