Един работен ден на най добрата бейбиситерка сред инженерите

В понеделник в седем часа бях в кухнята на семейство Розенфелд и Пол ми връчи един лист на който бяха напечатани задълженията ми. Той изглеждаше горе долу така:

1. Понеделник - чистене в двора около къщата, занимание с децата, приготвяне на вечеря.

2. Вторник - Пране - сменяне на спалното бельо на всички стаи, почистване на бейсмента - прахосмукачка и обиране на прах, занимание с децата и приготвяне на вечеря.

3. Сряда - основно само занимание с децата - игри, разходки и организиране на плей дей /ден за игра с други деца /, приготовяне на вечеря.

4. Четвъртък - чистене на горната част на къщата- прахосмукачка, обиране на прах, приготвяне на вечеря

5. Петък - почистване на всички бани и тоалетни, почистван ена кухнята и хладилника, занимание с децата, приготвяне на вечеря.

За да стане ясно за какво става дума ще обясня, какво представляваше къщата. От входната врата се влизаше в коридор, направо - се намираше кухнята , голяма и обзаведена с всичко необходимо, включително и маса с 6 стола. Характерно за техните къщи е, че може да се влиза преходно от стая в стая в дадена част на къщата, която е на едно ниво и няма много врати. От кухнята в дясно се намираше трапезария - дървен под, огромна махагонова маса с 8 стола и ниски шкафове. През трапезарията може да влезеш в хола - мека мебел, ниска стъклена маса, камина. От трапезарията пък можеш да влезеш в дневната /стая за игра и почивка/ - там преобладаваше дървото - гарнитура с мека мебел с весела тапицировка, телевизор, малка мраморна маса. На същото ниво по коридора в ляво следват - баня и тоалетна с вана, спалнята на Пол и Лори - бял мокет, огромна спалня и от нея може да се влезе в друга баня и тоалетна с вана. В дясното по същия коридор - детската стая на Джулия и после детската стая на Елиът. С това свърших с горната част. Бейсмента е нещо,като нашите бечови стаи и се използва в почти всяка американска къща. Къщата на семейство Розенфелд беше тухлена една от най хубавите, които съм виждала и една от най големите ;-) Бейсмента обхващаше цялото долно ниво на къщата и представляваше кабинет с мокет, бюро, мека мебел. През него стигах до моята стая и баня и тоалетна без вана. Работният ми ден беше по 12 часа и трябва да призная, че беше доста изморително. Озаглавих тази история така, тъй като Пол се шегуваше, че съм най добрия инженер сред бейбиситерките и най добрата бейбиситерка сред инженерите и може би наистина е така :-) следва продължение................

Мойрите или плетениците на съдбата

Случайно попаднах на статия за Мойрите - трите гръцки богини - дъщери на Зевс и Темида, които плетат съдбата ни. Клото най младата плете нишките, Пахезис средната води нишките през превратностите на съдбата, а Атропос най старата ги отрязва като му дойде реда. Днес е един заплетен ден и вчерашния беше заплетен. Така наричам дните в които всичко се обърква и напрежението, хаоса и стреса вземат връх. Нищо,че е празник и е събота днес работим и то с пълна пара. Освен това непрекъснато съм на тръни, че ще звъннат от някъде с нов проблем. Снощи бях на прекрасен концерт на русенската филхармония на произведения на Бийтълс с аранжимент на Борис Карадимчев и детски хор Пим- Пам. Беше чудесно и затова казвам,че това беше най хубавото за вчерашния ден. Най лошото май беше всичко останало - объркването в организацията, работата и това, че ми звъняха след концерта по работа и то да ми се карат. Днес въпреки огромното напрежение - успях да прескоча за час и да уважа свекърва си на рождения си ден и след работа ще отида да се срещна с приятелки. Ето ако човек иска да позитивира винаги има върху какво :-) Радвам се, че успявам да го правя. Когато съм изморена обаче не ми се пише по сериозни теми, но това е естествено. Сега отивам да срещна с дружките си и да ударя по едно. Има време и за сериозни неща :-) Все пак не е зле Пахезис да ми помогне да преведа нишката по правилната пътека.

Опашка за сънища

Имало едно време едно малко кралство,а в него имало едно малко графство.
Това било графството с най-прекрасната природа – красиви планини, малки и големи реки, прекрасни растения и разнообразни животни, които се опитвали да помагат на хората. Никъде другаде нямало толкова много еленчета сърнички, зайчета, катерички таралежи и най красиви птички. Тревата била наситено зелена, дърветата шумолели нежно с листата си, птичките пеели, рекичките ромолeли . Денем слънцето огрявало всичко с мека топлина, а нощем луната загадъчно се усмихвала. За съжаление обаче точно това графство било омагьосано от зъл магьосник. Всички хора, които живеели там били много нещастни. Не умеели да се радват на красотата около тях , били сърдити и нацупени и винаги се оплаквали, че това е най загубеното графство в целия свят.
Всяка година кралят възлагал на нов управник да управлява графството, с надеждата да помогне на хората и да ги направи щастливи, но с всяка година те ставали по нещастни , докато накрая дори престанали да сънуват. Събуждали се сутрин съвсем сърдити, ходели с нежелание на работа. Хлебарите замесвали хляба с нежелание, шивачите шиели и разпаряли по няколко пъти една и съща дреха, обущарите мърморели и хвърляли скъсаните обувки по клиентите си, клиентите крещяли. И всичко започнало да се руши. Градовете запустели, станали мръсни и неприветливи, хората дори нямали желание да излизат по улиците, а камо ли да почистят! Единствено природата наоколо оставала все така красива. Управителят на графството не знаел какво да прави, докато един ден при него не се явил един мъж. Мъжът бил спретнато облечен, а в очите му искряла светлина.
- Чух за проблемите в графството и искам да помогна с каквото мога!
- Как би могъл да помогнеш? – попитал управникът.
- Искам да открия магазин, в който ще се продава нещо от което хората имат нужда.
- Какво е това, което биха купували хора, недоволни от нищо около себе си ? – учудил се държавникът
- Остави това на мен - казал мъжът. Ако до една година хората не се почувстват щастливи – ще си замина без да преча на никого.
Замислил се важният управител и решил да позволи на странния мъж да отвори магазин в главния град на графството. Той не искал да се провали, като всичките си предшественици и нищо не губел от цялата сделка. “Ако странникът успее – хората ще станат щастливи , а и кралят ще ме награди с орден “ златната кокошка”!”- помислил си той.
И така след като взел разрешението, Авин /така се казвал мъжът/ се запътил към към град Рес.
В града никой не му обърнал внимание и Авин спокойно се настанил в една изоставена къща. Запалил камината, изтегнал се на продънения диван и заспал усмихнат. На другия ден отишъл на площадчето, намерил изоставеното магазинче, за което говорили с управителя и влязъл вътре. Всичко било прашно и покрито с паяжини на Авин му трябвали няколко дни да го почисти и разтреби. На петия ден той бил готов и закачил над вратата дървена табела, на която пишело “Магазин за сънища”.
Хората, които били наоколо и с нежелание тътрели краката си, с наведени глави отегчено поглеждали към надписа и продължавали по пътя си. Изминала близо седмица, а в магазинчето не влизал никой, но Авин не се отчайвал, стоял зад тезгяха и пушел лулата си.
В петък след обяд на вратата плахо се почукало и една забулена жена бавно пристъпила вътре. Авин станал да я посрещне, свалил шапка поклонил се и я поканил да поседне.
- Колко ще струва един хубав сън ? – боязливо попитала тя
Продавачът взел тетрадката , в която били описани разни неща и я заразглеждал.
- Един сън ще струва една мечта – казал спокойно той
- Как така една мечта ? – учудила се жената
- Вие ми разказвате една мечта и срещу това получавате един прекрасен сън, чудесно качество без междинни пробуждания . Ако желаете ще ви дам каталога да си изберете – има голямо разнообразие от сънища – сънища за деца , за възрастни, любовни , приключенски, романтични и много други видове!
- Но аз нямам мечти – казала отчаяно младата дама и не разбирам как така ще засънувам, само ако ви разкажа за някаква си мечта.
- Ако нямате мечти ,не можете да си купите сън! – казал учтиво, но твърдо Авин. Научете се да мечтаете и колкото по вече мечтаете толкова повече сънища ще може да си купите.
- Но как ще ме накарате да сънувам ?– упорствала тя.
- Срещу това , което ми разкажете ще получите от мен капка от вълшебните елексири с които разполагам , според вашия избор и още същата вечер ще сънувате прекрасен сън.
- Добре – казала жената ще помисля дали няма да се сетя за някоя стара мечта – отдавна тук никой за нищо не мечтае!
- Помислете госпожо и заповядайте пак. Магазинът е отворен всеки делничен ден от 8 до 18 часа.
Жената си заминала, а Авин се усмихнал и запалил нова лула.
В първия ден на следващата седмица той отворил магазинчето както винаги в точния час и търпеливо зачакал. Към 10 на вратата се почукало и забулената жена се появила отново.
- Сетих се за една много стара моя мечта – казала притеснено тя
- Няма значение, че е стара – отговорил продавачът – важното е да я разкажете и ще ви продам най хубавия сън.
И така тя разказала мечтата си и получила капка от вълшебния
елексир за сънища. На другия ден усмихната влетяла в магазина, водейки със себе си двете си деца и казала, че е много доволна от съня, който сънувала и се чувствала много по добре. Децата разказали по една мечта и те получили от елексира. На следващия ден тя довела приятелките си , после те своите приятелки и така пред магазинчето за сънища се извила голяма опашка от жени.
Мъжете в града се зачудили какво става с жените им, че са се побъркали по този глупав магазин за някакви си сънища, но когато видяли, че съпругите и децата им се превърнали в усмихнати и щастливи същества, решили и те да опитат да си купят някой и друг сън.
Авин продавал от вълшебните елексири и изслушвал мечтите на хората, докато те самите започнали да се вслушват в собствените си думи и да вярват, че биха могли да осъществят реално това, което мислят, а сънищата им помагали. Всеки ден опашката пред магазинчето ставала все по дълга и по дълга.
Животът в градчето се оживил. Все повече хора се усмихвали и започнали да ходят с желание на работа. Мъжете , жените и децата се научили да забелязват природата и да и се радват. Когато минели покрай дърво, храст или тревичка, те нежно го милвали с поглед. Вслушвали се в птичите песни и с една дума се превърнали в щастливи хора.
Управителят на графството получил своя орден “златна кокошка”, Авин получил удовлетворение от добре свършената работа, а хората своето щастие и може би още нещо...........!

Поредица от истински приказки

Има моменти в които ме обхваща някакво вдъхновение и тогава пиша някой неща. Не че някой ги чете, но като си излея душата ми става по добре. Сега, когато си имам блог реших да открия рубрика "моите приказки" в която ще публикувам писани от мен неща. Трябва да си призная, че когато човек пише все пак му се иска някой да прочете това, което е сътворил. За мен ще бъде удоволствие, ако приятелите ми четат моят блог, защото те са хората на чието мнение държа и са част от моя свят. По този начин ще успея да систематизирам от части , това което съм написала. Е това е -ще се опитам да не съм досадна :-)

Америка и това което започна да се случва

В неделя след обяд Владмир ме закара до Larchmont и ме остави пред къщата, като ми обясни да не се надявам да ме взема и води всяка седмица. Позвъних на вратата и Лори ме посрещна с официален червен костюм. В къщата беше пълно с хора, защото някакъв чичо починал и в момента изпращаха гостите. Тя ме заведе долу в моята стаичка и каза, че ще ми се обадят да отидем на вечеря заедно. Не знам дали ще успея да опиша какво чувствах. Бях изплашена, мъката напираше в гърлото ми и изобщо не можех да свържа себе си с това място. Душата ми беше у дома, а тялото ми пребиваваше в тази чужда къща. Подредих багажа си и зачаках. След час ми чукнаха и ме поканиха да изляза с тях да вечеряме навън. Опитах се да откажа, но не се получи, а и изпитвах ужас да остана сама. Не помня вече в кой ресторант отидохме, някоя от техните дайни/заведения със сервиране, но не претенциозни/. Семейство Розенфелд бяха много мили с мен. Казаха ми да си поръчам каквото искам и аз за да улесня сервитьора и себе си казах уверено една дума "chiken" /пиле/, като мислех, че така ще се отърва бързо. Човекът обаче потвърди опасенията ми , като започна да ми задава въпроси. "- Как го желаете госпожо - печено ли, варено ли ?" - Печено - отсякох аз. "Много препечено или леко сурово ? - продължи досадника. - Много печено изфъфлих аз с помощта на Лори и се надявах, че е приключил. " С каква гарнитура - с картофи , с ориз ,с зеленчуци ?- продължи да ме изтезава със сатанинска усмивка нахалника. "- С картофи. "Варени или печени ?". Чувствах се като на изпит и всички учтиво чакаха разпита да свърши. Когато инквизитора ми приключи и се оттегли бях вир вода от притеснение. Порциите бяха огромни и след това любезно ни завиха остатъка за в къщи. Прибрахме се и прекарах първата си нощ при семейство Розенфелд. На другата сутрин трябваше са стана в 6,30 и да започна първия си дванадесет часов работен ден от 7 до 7. следва..............

За учителите и това, което се случва

Защо да не напиша какво мисля за учителите? Това ще ми помогне да се опитам да бъда обективна. Не одобрявам стачката им и това безумно, не реалистично искане за 100% вдигане на заплатите им. Вярвам, че между тях има способни и достойни хора, но за съжаление не са толкова много. Какво ме кара да мисля така? Първо колко са учителите, които се развиват и работят върху себе си, боравят с интернет, четат за да бъдат в час с времето, с новите технологии и по този начин да могат да изградят авторитет пред безкрайно информираните ни и буйни деца ? Отговорът е - нищожно малък процент. Докато не престанат да пеят назубрените си уроци и да диктуват архивните си теми за частни уроци, за които вземат 10, 30 или дори 60 лева на час нямат право да искат нищо. Разбира се в образованието има много проблеми и ако бяха поставили тях на първо място, може би щях да се замисля и да подкрепя част от исканията им. Ако си взискателен към другите и искаш да получиш, трябва да си най взискателен към себе си и първо да се научиш да даваш. Да отдаваш част от себе си с това,което вършиш и то на ниво,качествено и всеотдайно. Да си учител е призвание. Тези хора работят с нежните души на децата ни и трябва да го правят от сърце. Приятелка ми разказа как детето и в първи клас, приготвило с огромно желание чантата си, тетрадките , моливчетата и с огромно желание, трепет и нетърпение пристъпило училищния праг. Вместо посрещане на първокласниците във въпросното училище детето видяло някакви иначе добре облечени хора, закичени с лентички и поставящи исканията си по мегафони и се разплакало. Това дете преди да научи как се пише "А" и "Б" ще научи , че можеш да тропаш с крак и да искаш нереални неща и естествено няма да се влюби в училището нито ще уважава нагиздените викачи по мегафон. "Къде си вярна ти любов народна ?

Ех тази есен!

Бях на море, въпреки че не вярвах,че ще ми се случи тази година. Бях забравила очарованието на южното черноморие и сега с удоволствие му се наслаждавах. Да се разхождаш, да хапнеш салата от миди с ракия в някое китна кръчмичка и да се любуваш на хоризонта. Септември има своята магия - по спокойно, по романтично, по хладно. Колкото повече пораствам, толкова повече ми харесва есента като сезон. Цветовете, мириса , температурите, ясните слънчеви дни са просто прекрасни. Всеки сезон предразполага към нова нагласа. Тази година нямам вече ученици, но пък имам студент и ще имам гости - дъщеря ми Теди и малката принцеса Криси. Бог е щедър към нас тази година и аз съм благодарна за това. В пространството около мен кипи подготовка за местни избори, подготовка за училище и учителски стачки. Не искам до говоря за тях, защото ще си разваля настроението - може би някой друг път, а и достатъчно хора говорят по тези въпроси. Представям си, че вълшебник махва с вълшебна пръчка и ни потапя в новия сезон. Ние се суетим улисани в ежедневието, но всеки усеща , че нещо в него се променя. Изминал е един етап, една природна въртележка и малко сме остарели. От балконите мирише на печени чушки и оцет, облекли сме саката и продължаваме забързани незнайно накъде.

Мошениците не спят

Вчера и днес се повтаря една и съща случка по следния начин. Освен нормалния си стационарен телефон имаме и друг номер за който плащаме само половин такса и могат само да ни избират на него. На времето, когато се ползваха телефонни модеми си бяхме открили този пост, защото още съществуваха странните дуплекси и ако използвахме номера си за връзка с интернет, то в съседите непрекъснато даваше заето. След навлизането на кабелния нет - запазихме номера, но реално никой не го знае. Вчера този същия мълчалив телефон иззвъня. Учудих се, но вдигнах слушалката. Млад мъжки глас, който говореше заваляно ме поздрави сърдечно. Отговорих и попитах кой се обажда? "- Как кой ? Не ме ли позна? Кой може да ти се обажда от чужбина ? Нали имаш роднини в чужбина ?" - се разнесе отсреща. - Имам - отговорих аз. - В Испания ? - попита той. - Нямам роднини в Испания - казах вече развеселена. - В Америка ? - продължи да нахалства младежът. Това вече преля чашата и аз се разсмях, а той затвори телефона. Ако още не сте се сетили става въпрос за тези телефонни мошеници, които се обаждат на възрастни самотни хора, чиито деца или внуци са в чужбина и излизат с номера, че са изпратили пратка за тях, но за да се освободи на митницата трябва да се платят голяма такса и молят "близките" си да дадат сумата на приятел, който ще си изпратят на адреса за да може да получи изпратения колет и после да им го занесе. Сценариите разбира се са различни и определено мошениците са добри артисти и още по добри психолози. Моя бивша колежка пенсионерка, беше повярвала, че се обажда внука и от Америка и беше хукнала да търси назаем 2000 лева до другия ден, тъй като детето изпраща материали за започване на нов бизнес. За щастие на другия ден зет и минал през тях и тя въпреки обещанията да пази тайната от родителите му, тъй като е изненада за тях - споделила случката. Това я спаси иначе си беше скочила в капана с двата крака. Та днес пак звъни този телефон и аз предположих кой може да ме търси :-) Този беше по добър артист и не заваляше думите. - Здрастиии , как сте ? Как я карате в Русе ? - пита сладура. - Добре сме. Кой се обажда ? - отговарям аз. - Лельо, аз съм не ме ли позна ? - продължава сценария младежа. Аз уж имам артистични способности и чувство за хумор, но не знам защо не исках да се забавлявам, като удължавам разговора.- Този номер няма да мине при нас. - казах аз строго и естествено ми затвориха телефона. Тези случки ме накараха да се замисля. Най важно от всичко си остава душевното състояние на човека и ако той е самотен и нещастен естествено е уязвим и става лесна плячка. Изживявала съм пообни моменти и го казвам от собствен опит. Това е една от причините да опитваме да работим върху себе си и да се балансираме.