Нови идеи

От известно време имам нови идеи, които се въртят в главата ми и чета за да мога да ги осъществя. Искам да използвам интернет пространството за да правя нещо, което да ми помага, защото съм сигурна, че в това пространство на този етап има неограничени възможности. Никога не съм била търпелива, а сега усещам ,че търпението ми е необходимо за да мога стъпка по стъпка да реализирам идеите си. Уча се да правя сайтове и излизат все по нови и по сложни за мен неща. Разбира се това няма да ме изплаши. Днес си мислех, че съм имала много идеи и съм работила упорито по тях , но по една или друга причина или не съм успявала или успехът е бел временен и краткотраен, така че ако не успея няма да ми е за първи път. Ако успея обаче и ефекта е по дълготраен ще ми е за първи път :-) От всичко върху което съм работила съм научавала нещо ново и идва момент в който тези знания са ми били от полза.

Ежедневието - предизвикателство или скука

Писах и преди по тази тема, явно тя ме вълнува и има въпроси на които не съм си отговорила. Това което се случва всеки ден е нашето ежедневие :-) Не звучи много умно, нали ? И въпреки това е истина и олицетворява реалния ни живот. Въпросът е дали да го приемем като повтарящи се събития в които не можем , а в много случаи и не искаме да променим нищо или да го приемем като предизвикателство. Аз гласувам за втория вариант и според философските ми разбирания за света, това е правилния начин на поведение. Разбира се теорията е лесна, трудна е практиката. По принцип се опитвам да отворя очи с позитивна нагласа и всички събития, които се случват да посрещам спокойно, да виждам добрите им страни и да реагирам правилно. Опитвам се да го правя, но не винаги успявам, особено последното "да реагирам правилно". Искам да изясня, че под това понятие разбирам да реагирам - активно противопоставяйки се на негативната ми природа. Например ако някой говори против друг аз не бива да се включвам в играта и не само да не се включвам , но и вътрешно да не осъждам друг човек, тъй като всички сме част от едно цяло. Разбирам го, но ми е трудно да го изпълнявам. Дяволчето в мен, ме подтиква и си мисля, че не е толкова зле да поклюкарствам, а най лошото е , че това понякога ми идва от вътре. Проблемът е, че не трябва да подтискам тези пориви, а трябва да променям вътрешната си природа. Понякога ми става тъпо и се чувствам подтисната и тогава най трудно се променям. Просто се затварям в себе си и играя ролите си за света. Въпреки това ще продължавам да се опитвам да се променям частица по частица и да влагам увереност в това, че резултата няма да закъснее.

Какво повече има в един нов свят?

И така в неделя трябваше да се прибера сама до Ларчмонт. Тръгнах още по обяд и тайно от братовчед ми, Косито ме изпрати с приятелката си за да науча пътя. От къщата в Куинс вървяхме пеш около 30-35 минути до спирката на метрото, която се намираше на 71 континентал авеню. Пътят беше приятен защото се движехме по чисти улици с много зеленина и красиви къщи. Улиците бяха частни в тях живееха предимно еврейски семейства, нямаше магазини. Дърветата бяха високи и буйни и навсякде скачаха катерички. 71 авеню беше търговска улица с няколко индийски магазина, кафенета и кино разбира се. От там взехме метрото към Манхатън. NY метро е едно от най старите и най мръсните метра в света. Качихме се на влак F и потеглихме. Слязохме на 42 улица и се отправихме към Grand central station от където си купих билет за влакче до Larchmont. Раздлехме с Коси и приятелката му Синтия и се разбрахме да им се обадя като си тръгна в петък за да ме чакат на гарата. Успях да се ориентирам и да сляза където трябва. От там до къщата имаше около 15 мин. пеш. Започна моята втора работна седмица в която се чувствах малко по спокойна и започнах да привиквам към обстановката. В началото не разбирах добре езика и натрупаните ми комплекси и страх, понякога ме караха да мисля, че говорят по мой адрес , когато чуех името си не разбирайки всичко, което казват говорейки си помежду си. Пол и Лори се държаха внимателно с мен, винаги сядахме заедно вечер на масата да се храним. Елиът беше доста своенравен, разглезен и превързан към майка си и трудно ме допускаше до себе си , но Джулия беше абсолютен сладкиш. Представете си пухкаво, мило, усмихнато момиченце с дълга къдрава коса и големи сини очи преливащо от чувства и усмихнато. Нямаше начин да не се заобичаме. Освен това тя започваше да проговаря английски, аз също и си помагахме взаимно в тази трудна задача. Пред нея не се притеснявах да греша , да повтарям нещо или да чета стихчета от детски книжки или дори да пея. Когато сгрешех нещо или по точно ако не го направех по американски Пол казваше "Емилия аз знам, че в Европа се прави така в Унгария е също както в България , но тук е необходимо да го направим еди как си." Стъпка по стъпка бавно и мъчително започнах да разбирам, че всички, които живеят в Америка не са нещо повече от нас, нищо , че за труда си получават долари.