Америка- започвам работа

Звъннахме по телефона на доста места и успяхме да договорим няколко интервюта. Едното беше в Long Island и на следващия ден се отправихме на път - Владимир, леля и аз. След малко лутане се озовахме в една отдалечена къща разположена в горска местност. Стопанинът беше възрастен мъж на около 70 години и си търсеше домашна помощница, но тя трябваше да се грижи и за градината. Аз не съм много якичка и по тази причина не ме одобри. Въздъхнах с облекчение тъй като не виждах как ще издържа сама в този пущинак. Второто място на което отидохме беше супер апартамент в Westside едно от най скъпите места за живеене в NY. Намира се от западната страна на Централ парк в Манхатън, където са разположени блокове със скъпи апартаменти. Долу на входа ни посрещна портиер и след като обяснихме къде отиваме се обади по домофона и ни изпрати до асансьора. В началото на престоя ми в Америка основен проблем се явяваше това, че се учудвах на всичко и сега си давам сметка какво изражение съм придобивала и братовчед ми с основание ми правеше забележка да не се кокоря така. Все пак за да се оправдая ще кажа, че за мен това беше един нов свят, в който попадах неподготвена от времето и мястото, които бяха моя дом. Имах чувството, че някой с машина на времето ме е пренесъл в бъдещето. Това съвсем не означава, че харесвах това бъдеще, напротив на моменти усещах, че нямам почва под краката си. Качихме се двамата в асансьора и на петия етаж ни чакаше една доста раздърпана млада жена, която се усмихна и ни покани в апартамента си. Оказа се, че е разведена и живее сама с 10 годишния си син. Трябваше да водя детето на училище и да се грижа за апартамента. Попита ме защо искам да работя тази работа и понеже не успях да измисля нещо по умно аз и казах истината. Сричайки и с помощта на братовчед си обясних, че обичам България и съм инженер по професия, но в момента е много трудно да оцелея в родината си, заради това съм предприела тази стъпка да помогна на семейството си. Мисля, че ме хареса. Запита ме за телефона, който с предварителни тренировки бях научила да казвам на английски наизуст, обеща да се обади до два дни и се разделихме. На другия ден потеглихме към Westcestеr - мястото за третото интервю. Това е предградие на Ню Йорк, където живеят хора предимно над средната класа. Намерихме къщата, която се намираше на брега на едно прекрасно езеро в средата на което имаше малко островче с разцъфнало дърво в средата. Мястото беше невероятно красиво. Тук ни посрещна една едра хубава жена и обясни, че съпругът и не се е върнал още от работа и ни помоли да се върнем след половин час. 30 минути тримата стояхме в колата и след това отново двамата с Владимир позвънихме на вратата. Този път ни приеха и поканиха в къщата. Обясниха ни, че задълженията ми щяха да се състоят в това да се грижа за къщата и двете деца на семейството - Елиат на 5 години и Джулия на 2 години. Въпреки, че работата нямаше да е никак малко ми хареса факта да живея със семейство. Семейство Розенфелд бяха евреи. Мъжът Пол беше симпатичен,дребничък плешив и дружелюбен мъж на около 43години, а съпругата му Лори - едра красива жена на 40. Обясниха ми условията и се разбрахме да се чуем в събота по телефона и ако съм съгласна мога да започна в понеделник работа. Къщата беше разкошна и много добре обзаведена. Щях да разполагам с отделна стая с баня и тоалетна. Ръкувахме се сърдечно и потеглихме към Куинс. Когато се прибрахме имаше съобщение на телефонния секретар от еврейката от Манхатън, че е съгласна да започна работа в понеделник и ако потвърдя да и се обадя. Дойде момента да взема решение - или при богатата дама във Westside или при семемейство Розенфелд в градчето Larchmont /Westchester/? Реших да отида при семейството, въпреки ,че бяха по далеч и заплатата беше по ниска. Не съжалявам за това си решение и мога да обясня защо избрах тях. От приказките, които бях чела като дете и от филмите, които бях гледала в ограниченото пространство на социализма си бях изградила представата, че богатите хора трябва да са красиви, добре облечени и разбира се много умни. Тази жена с раздърпани дънки не отговаряше на представата ми, въпреки, че вероятно е доста богата. Давам си сметка, че тези разсъждения са доста наивни, но това на този етап наистина наклони везната, а и работейки при хора с деца,нямаше да чувствам така силно липсата на моето семейство.

Какво може да научи човек от една по различна сватба?

Снощи исках да разкажа за сватбата, но доста се отплеснах :-) Това, което ме впечатли беше скромността на тези хора, мярката им, уважението един към друг и това, че всеки помага с каквото може без да гледа в паницата на този до него. Едно от петте правила характерни за мюсюлманската религия гласи: Ако Аллах ти е дал да бъдеш богат - трябва да помагаш на ближния си по беден брат с каквото можеш. Може би заради това те извършват това действие спокойно без да очакват ръкопляскания или да бъдат забелязани. Изводът, който си направих от тази сватба е, че ние за съжаление сме по големи еснафи, не умеем да се уважаваме и да си помагаме безкористно. Трогателно беше да видя тези иначе бедни хора да събират кой колкото може да даде, да излъчат един представител да отиде при младоженците и да дава лептата на всеки за подпомагане на младото семейство. Може това, което пиша да не се хареса на някого, но за да станем по добри, трябва да умеем да се оглеждаме и да забелязваме положителното в света около нас.

Магията на една вяра и нейната следа в живота

Днес за първи път бях на турска сватба на моя колежка и ми беше безкрайно интересно. Винаги съм проявявала интерес към други религии, обичаи и вярвания и следите, които те оставят в човешката душа. Когато говоря за мюсюлмани естествено е да свържа обичаите им с тяхната религиозна вяра. Какво знам аз за мюсюлманството? Знам,че Мохамед е роден на 20.04. 570год. в град Мека/ Хитлер е роден също на 20.04., а Ленин на 21.04. - размисъл за нумерологията :-)/ и по това време вече християнството и юдаизма са завоювали доста територии. Арабските земи остават в страни от тези религиозни завоевания и в тях се шири езичната вяра в божества и идоли. Това е било историческа и географска предпоставка за възникване на нова религия. Мохамед остава сирак и е отглеждан от дядо си и чичо си. На 23 годишна възраст започва работа, като керванджия при богата вдовица 20 години по възрастна от него Хатиджа. Тя е впечатлена от младия Мохамед и се омъжва за него. На около 40 годишна възраст Мохамед започва да се уединява на един хълм в планината Хира до Мека и там архангел Гавраил му се явява и започва да му рецитира сутрите, от които е съставен корана. Мохамед е бил неграмотен и е проповядвал посланията, които получава наизустявайки ги. Първият човек, който го е покрепил и е повярвал в това, че е пророк е съпругата му Хатиджа. В Мека са се отнасяли с недоверие към неговите проповеди и е имал ограничн брой последователи. Повратна точка в живота му е бягството му в град Медина през 622год. , където събира много последователи. Следват години на военни действия, чрез които мюсюлманската религия приобщава редица арабски племена. Мохамед остава верен и уважава съпругата си Хатиджа от която има 4 дъщери до нейната смърт и едва след това си взема други жени , както му повелява Корана. Интересен факт е, че въздействието на сутрите, описани в Корана е силно и значимо, когато те се произнасят на глас и то на оригиналния език. Това е и причината според мен и до ден днешен Коранът да се учи наизуст от най ревностните си последователи. Опитвала съм се да чета части от Корана, преведени на български и ми е трудно да видя какъвто и да е смисъл в тях. Мохамед умира през 632 година оставяйки силна империя след себе си. Вярата е огромна сила и залитането и фанатичното следване на всяка една идея е опасно. Всяка религия крие опасности, ако последователите и прилепнат и безразсъдно преследват собствените си интереси в името на вярата. Някой друг път ще дам примери и с други религии. Искам само да допълня, че според космогонията на Розенкройцерите - земята се управлява от 7 архангела /това са духове с висок ранг/. Пет от тях са бели духове, а двама са представители на черните сили и тези двамата са били необходими , защото без тяхната намеса не е било възможно да бъде извършена материализацията на земята. Князът на земята е архангел Михаил, а за архангел Гавраил се преплага, че е представител на черните сили. В това, че има бели и черни сили , няма нищо смущаващо. Ние знаем, че винаги има два полюса , мъжко и женско начало , ин и ян и всички те се допълват взаимно и не могат да съществуват самостоятелно. Всичко това разбира се е само една теория и като такава можем да се съмняваме в нея.

Приказка за Америка- къде съм ?

Първото, което забелязах бяха мащабите. Огромни мостове, огромни сгради и коли. Отравяйки се към Куинс имах усещането, че влизаме в някакво село. То и така се оказа- братвочед ми каза "Ето го нашето село :-)". Символът на Ню Йорк е Манхатън - той е административен и културен център. Бруклин, Куинс и част от Бронкс представляват къщи с малки дворчета отпред и набучени в оскъдната тревичка кичозни играчки - жабки, джудженца и други подобни градински украшения. Това много ме впечатли и се запитах къде се намирам ? Къщата на Владимир беше типична американска къща - с бейсмент /бечови стаи/, над тях - кухня, трапезария и хол между които няма врати и дървено скърцащо стълбище, което водеше към втория етаж, където се намираха две спални и кабинет. Ние с леля се настанихме в кабинета, Владимир в едната спалня, а Косито в другата. Леля ми много ме обича и бързаше да ми даде да опитам от всички "американски храни". Предложи ми корн- флекс с прясно мляко, но аз едвам преглъщах и дори ми се гадеше. От всичко преживяно не можех да се възстановя веднага. Първите дни свиквах с обстновката и слушах лекциите на Владимир и леля Стоянка. Той има невероятната способност да плаши хората- разказваше ми, какво ме чака като си намеря работа и как ако не ме харесат могат да ме изгонят. Основната тема бяха евреите - колко са страшни, жестоки, стиснати, кръвопийци и така нататък. Препоръчаха ми книгата на Никола Николов "Световната конспирация", която бяха прочели скоро и явно бяха много надъхани от нея. Всъщност леля нямаше реална представа за Америка, тъй като само гостуваше на сина си, не е работила там и не знае езика. Единственият, който се забавляваше в тази ситуация - беше Косьо. Той ми каза да не им обръщам внимание, но беше по цял ден на работа и имах малко време да контактувам с него. Излизахме на малки разходки с колата - да напазаруваме или просто да се разсеем. Чувствах се ужасно подтисната и зависима - нямах никакви пари и не знаех какво ме очаква. С леля вървяхме след Владимир като кокошки след петел и се съгласявахме с всичко, което каже. Измина една седмица и трябваае да започна да си търся работа. Купихме полски вестници и аз трябваше да чета обявите за детегледачки или помощници за гледане на възрастни хора и да се обаждам по телефона. Не ме питайте на какъв език говорех, защото едвам си спомнях майчиния си език. Братовчед ми също се обаждаше и уговаряше интервюта. Междувременно четях и книгата на Н. Николов, в която според мен пишеше абсолютни глупости, защото мразя да ми казват как е устроен света с категоричен тон и то без да превеждат доказателства в покрепа на тезата си. Въпреки това ако целта беше да се изплаша още повече от евреите - тя бе постигната. Ето нещо интересно за тях в сегашно време. Следва продължение..........................

Приказка за Америка - пристигането

Тръгнах от Русе - прегърнах децата си, а Стефан дойде да ме изпрати до София. Качих се на самолета за Прага и изживяването започна. Бях толкова бедна и изплашена, че се държах почти неадекватно. На летището в Прага ме чакаше братовчед ми Владимир. Леля ми /сестра на баща ми и майка на Владимир/ по принцип живее в Прага от дълги години , но сега беше в Ню Йорк и ни чакаше там. Останахме в апартамента на леля за два дни в очакване на следващия полет. Прага е прекрасен град и има невероятна атмосфера. Била съм много пъти там и всеки път този град ме е очаровал. Дойде време да се качим на следващия самолет - по голям и внушителен от предишния. Главата ми беше пълна с поученията на братовчед ми - от които не разбирах нищо конкретно. Единствения ефект беше, че страхът ми лавинообразно се увеличаваше. Бях впечатлена от пътуването. Чувствах се важна. Стюардесите се грижеха за нас - предлагаха питиета , минерална вода и портокалов сок. Това ми помогна да се отпусна поне за малко. Наблюдавахме движението на самолета на малък екран. Изобразен, като малка червена точка той пъплеше над картата на земята. Не мога да обясня защо, но се страхувах най много когато летяхме над океана. Щом наближихме ни раздадоха формуляри, които да попълним. Приземяването стана плавно и всички ръкопляскаха. След слизането минахме през лабиринт от ръкави до като стигнем до огромен салон с много гишета. Намирахме се на летище Нюарк в Ню Джърси. Трябваше да се разделим с братовчед ми - той се отправи към входовете за американски граждани , а аз се наредих на една от огромните опашки от хора, чакащи да бъдат допуснати на територията на САЩ. Никога не бях виждала такова мнообразие от хора - от различни раси, възраст и религии. Когато дойде моят ред - подадох международния си паспорт и поканата на служителката. Бях инструктирана да мълча и да не казвам нищо ако не ме питат. Тя ги разгледа внимателно, обърна се и извика един два пъти по голям от мен черен мъж, изпълняващ ролята на охрана, каза му нещо и ми направи знак да тръгна с него. Разтреперах се още повече, ако изобщо това беше възможно. Тук трябва да поясня, че бях карала 6 месечен курс по английски език, докато бях по майчинство със сина ми, но нашите грандомански форми на обучение - целящи да ни научат да пишем без никаква граматическа грешка, а да не можем да обелим и дума си казаха думата. Въпросния господин ме заведе в една голяма стая на която пишеше "emigration office". Вътре беше пълно с хора. До мен някакъв словак се възмущаваше, че ще изпусне полета си за Сан Франциско. Разбрах, че викат хората по микрофон поименно на едно гише и им задават въпроси- след което решават дали да им сложат печат за виза или не. Страхът е отвратително чувство- сковава те и те прави неадекватен. Извикаха името ми и аз кококрейки се и треперейки се приближих до респектиращата дама, която ще ми задава въпроси. Тя ме попита колко време планирам да остана. Обясних с бедния си английски, заеквайки се и помагайки си с ръце , че ще остана около месец и ще се върна с леля си в България, тъй като тя е възрастна и болна и трябава да я придружа до България. За щастие в този момент някой повика въпросната дама и на нейно място седна симпатичен господин, който само погледна поканата ми и ми удари печат в паспорта. Оказа се, че проблемът е бил в това, че в поканата няма посочен срок за гостуване, а и с мъже се разбирам по добре :-) Стискайки паспорта си в ръце се отправих към лентите с багажа, където трябваше да ме чака братовчед ми. Не намерих нито багажа си нито него и продължих по коридора, където най сетне видях синът на Владимир - Косьо , с когото сме израснали като деца с голям букет от бели рози , леля и Владимир. Срещата беше вълнуваща. Само братовчед ми беше сърдит, защото съм се забавила и в куфара ми видяли на скенера нещо, което прилича на бомба та го накарали да го отваря и разбира се се оказало, че не е бомба, а дървено хаванче. Качихме се на колата и потеглихме към Куинс. Леля постоянно ми повтаряше - " гледай, гледай", а аз не знаех кое да гледам по напред. Следва продължение........................

Какво е интересно и какво не ?

Чета различни блогове и виждам, че всеки разглежда живота по различен начин. Обсъждат се актуални теми повечето политически и хората се вълнуват от тях. Аз също се интересувам от това, което се случва около мен и го следя с интерес, но не мога да кажа, че ми се иска да разисквам такива теми. Причина за това е, че съвсем не съм сигурна, че това което съм получила като информация от медиите е достатъчно за да мога да изкажа мнението си и съвсем не се чувствам компетентна в области, където не съм професионалист. Разбира се мога да кажа гражданското си мнение, но то едва ли интересува някого. За това се опитвам да погледна на нещата по философски, а това което се случва придава само цвят и вълнение на света около мен, който е моя дом. Разбира се има моменти, в които дадено събитие или личност ме впечатляват и това провокира мисленето ми. Днес гледах първото телевизионно интервю с някакъв бизнесмен, за когото казаха, че е най богатия човек в България. Определено този човек ме впечатли с поведението си. Казва се Христо Ковачки и управлява енергийни фирми. Беше видимо притеснен от изявата си по телевизията и се държеше простичко, по човешки. След всички надути пуяци,които гледам всеки ден и които си мислят, че говорейки популистично и многословно, казват нещо - това наистина беше изненада. С интерес ще следя изявите на този личност. Би било много интересно да разбера чисто човешката му история.

Приказка за Америка - заминаването

Отдавна ми се искаше да напиша спомени от преживяванията си в Америка и трябваше да го направя,но все не намирах удобната форма за това. Сега, когато си имам блог смятам, че мога да започна да разказвам малко по малко, това което си спомням, въпреки, че времето е отмило някой от спомените ми. Може би така е по-добре, защото са останали най ярките и истински неща и смея да се надявам съм станала не само по възрастна,но и по мъдра.
Годината беше 1996. Семейството ми беше в кризистно положение. Няколко години се случваше така, че или аз или съпругът ми не получавахме заплата. Децата бяха на 14 и 8 години.Не можехме да им осигурим елементарни неща и това ни измъчваше. Имам първи братовчед, който живее в Ню йорк и си беше идвал през 1994 год. в България. Тогава той остави покана за мен и съпругът ми /Стефан/,като идеята беше да отидем и да си намерим работа за около година за да припечелим някой лев. Направихме опит за получаване на виза през 1995 год ,но получихме отказ по понятни причини - потенциални емигранти.През февруари 1996 год. получих нова покана вече само за мен и успях да получа виза. Самото получаване на виза беше също интересен момент, но не мисля, че е най същественото. Душевното ми състояние беше смесица от страх и упоритост. Както казва Стефан аз съм доста консервативна и ми беше трудно да взема решение да се разделя с децата си и семейството си за година. Очакваше ме неизвестност, някой от хората около мен осъждаха постъпката ми, други не можеха да ме разберат. Може и да съм консервативна, но съм и голям инат. Взех решение да замина и го отстоявах. В същото време убеждавах вътрешно себе си за това, което ми предстои и се борех със собствените си съмнения. Резервирах си билет за 16.05.1996г. с чешките авиолинии през Прага, където щеше да ме чака братовчед ми и заедно да пътуваме от Прага до Ню Йорк. Имаме приятелско семейство между българин и полякиня /Иван и Уршула/ и тя беше направила същото през 1994 год. Отиде в Чикаго, поработи и се върна след година. По време на престоя си в САЩ тя участвала в лотария за зелена карта от полската квота и след завръщането и през 1995 год се оказа, че са спечелили. Иван замина малко преди мен през февруари в Чикаго, а Уршула и синът им Петьо щяха да дойдат през август. Срещах се с Уршулка и я питах какво да си взема, какво е работила и изобщо всичко каквото можеше да ме посъветва. Въпреки насоките, които ми даде аз нямах и най малка представа за това, което ми предстои.
Следва продължение....................

Новият живот е радост

Невероятно е появяването на нов човек на този свят. Това е най голямата магия. Моята внучка Криси ми доказва това всеки ден. Бях в София като се роди и наблюдавах как всеки ден се променя и адаптира към нашия свят. Някъде бях чела, че при раждането се изживява най големия възможен стрес. Според разбиранията на ведите - раждането, старостта, болестите и смъртта са носители на страдание. Когато човек се ражда, трябва да събере свободната си ефирна душа във физическото тяло и да се запознае с усещанията му в материалния свят. За това в този момент най важно е присъствието на майката и близки хора около бебето, които го обграждат с любов. То усеща това и започва да харесва света около себе си - да се усмихва, да гука, да расте и се развива. А защо ние възрастните не се опитаме да харесваме този свят. В приказките има орисници, които предначертават пътя на новия живот. Ние самите можем да бъдем орисници на живота си, ако мислим позитивно. Чудя се тези сърдити хора около мен, какви бебета са били и как стават все по недоволни и не правят нищо за да върнат усмивката си. Погледнете Криси и повярвайте,че може да върнете невината си детска усмивка.

Днес е хубав ден

Всеки ден е хубав,но някой дни са по успешни от други. Днес разбрахме, че синът ни е приет в Софийския университет и всички се радваме за това. Няма да коментирам моето скептично отношение базиращо се на не много силния му резултат. Вярвам в съдбата и се радвам, че тя му дава шанс за развитие. След месец вече и двете ми деца ще бъдат в София, но това е живота. Имат щастието да живеят в един по светъл и широк свят,който им дава по вече възможности и не ограничава свободния им избор. Нека се развиват, да разширяват зоната на комфорта си и да живеят смело и истински. Да не забравят да благодарят на всеки нов и усмихнат ден и да се ограждат с любов. Писанието ми излезе доста носталгично, но може би това е нормално. Нямам право да постъпвам егоистично - обичам ги и ми липсват, но знам,че не бива да прилепвам към това. Успех Яви - възползвай се от шанса си :-) Тази седмица ще започна приказката за Америка и в нея ще разкажа за преживяванията си там в продължение на една година - надявам се да бъде и нтересно.