Музата

Не съм писала цял месец :-( Скоро се замислих по въпроса за творческите личности и кризите в живота им. И може би не случайно на една от лекциите на Танг- Ра засегнахме тази тема. Всъщност силно емоционалните личности, обхванати от вдъхновение творят и създават нещо с лекота обхванати от музата или от това, че осъществяват връзка с оня непознат и изпълнен с безкрайна информация свят. Много велики хора са получили проблясъци и идеи за решаването на проблеми върху които работят от години по време на сън./Менделеев, Едисон, Нютон и много други/. Въпросът е, че човек не може да бъде в постоянно състояние на вдъхновение и след това следват периоди на депресии или да го наречем заземяване. Страхотни таланти след създаването на невероятна творба се запиват или се отдават на чисто земни пороци, чакайки музата да ги навести отново. И така се лутат между два различни свята. Да си спомним за Фицджералд след написването на "Великия гетсби", Ван Гог, Хеминуей и много други музиканти, артисти и т.н. В този смисъл може би е по добре човек да няма творческо вдъхновение и да си живее спокойно не подвластен на силни емоциии. Това разбира се не зависи от отделната личност, защото ако си емоционален и подтискаш емоциите си става още по зле, трябва да се научим да ги контролираме, но не и да ги подтискаме. Освен това не всеки емоционален човек е талантлив, даже напротив. Но ако имаш муза, макар и малка и изпитваш желание да твориш трябва да го правиш, защото това е дар от бога. Как да се заземим обаче без да страдаме и изпадаме в депресия ? Сещам се за Леонардо Да винчи , който е бил и творец и учен и след създаването на прекрасна картина е отивал да чертае чертежи или да прави аутопсии, като може би по този начин е балансирал между музата си и чисто земните логични дела. Да Винчи разбира се е гений, но тук става въпрос за принцип. Аз се опитвам да си го обясня така: ако човек има макар и малко вдъхновение, трябва да се възползва от него и да сътвори нещо, но без да чака отплата, нито признание от никого, защото това е продиктувано от неговото его. Доста е трудно признавам, защото като напишеш нещо ти се иска някой да го прочете, а ако никой не го чете и коментира изпадаш в депресия, защото спира да ти пука и съответно спираш да пишеш. Но ако все пак се постараеш да пишеш или рисуваш обхванат от онова прекрасно чувство, че духът е в теб и после се опиташ да забрвиш за това и да се занимаваш с чисто логични дела изискващи повече мисловна дейност може би ще постигнеш някакъв баланс. Разбира се това са само мои разсъждения и ги пиша за да ги обясня на себе си...........

Здравей зима!

Страхотна зима е ! Отдавна не е имало толкова сняг. Бял, пухкав, чист, блестящ - истински сняг. Има пречистващо и освежаващо действие. Тази сутрин вървях пеш и се чувствах прекрасно. Около мен всичко беше бяло. Искаше ми се да се отъркалям в снега и да си играя, като дете. Забавното беше, че на всички разглезени шофьори се наложи да вървят пеш. Хората вървяха един след друг по утъпканите пътечки и сякаш ставаха по добри. Цялата картина се смени - улиците се изпълниха с пешеходци. Вървяхме близо един до друг и дори се докосвахме като се разминавахме, а наоколо беше бяло и чисто. Усетих посланието на природата като зов да се сплотим, да се пречистим, да се гледаме с усмивки и да вярваме в хармонията.

Коледа и чудесата !

Има нещо, което прави този празник вълшебен. Какво е то ? Дали украсата, светлините, суматохата, подаръците или просто вярата. Малкото зрънце вяра, което се прокрадва между пазаруването, гостите и лудницата около нас. Понякога не го забелязваме и не бихме си признали, че го носим в себе си. Дните по Коледа са силни енергийни дни и дори малкото зрънце вяра, надежда или стремежа да преодолеем собствените си негативни навици води до промени на света около нас. Толстой е казал "Всеки иска да променя света, а никой не иска да променя себе си". Най трудно е да погледнем себе си, да преодолеем комплексите си , да си повярваме и тогава да се огледаме около нас и да видим какво е станало с всичко и всички около нас. Може би не ми вярвате, изпълнени сте със съмнения, смятате че постъпвате винаги правилно и сте онеправдани от съдбата. А запитваме ли се коя всъщност е тази съдба ? Не е ли тя нашата пътека в този живот и няма ли да се почувстваме по добре , ако я разчистим от бурените, ако сме спретнати и усмихнати, когато вървим по нея. Нека се опитаме да се вгледаме в себе си и променим дори нещо мъничко, въпреки че това със сигурност няма да хареса на егото ни. И понеже е Коледа тази малка наша победа над собственото ни "аз" може да се превърне в чудо и да ни научи да вървим напред стъпка по стъпка по пътеката на нашето развитие.

Равносметка

Време е за равносметка за това, което се случи през годината. Хубаво е, че има такива периоди в които човек да има възможност поне малко да се замисли. Да избяга от пистата на ежедневието и да се обърне назад, да се огледа, да си прости и после да продължи напред - помъдрял, осмислил грешките си и осъзнал опита си. За мен тази година беше наситена със събития. До голяма степен изминаващата година бе изпитание за мен. Изпълнена с лични, важни събития, в които трябваше да вземам верните решения, понякога да се преборя със себе си. Станах баба за първи път, Явор беше абитуриент и го приеха в Софийския университет. Работата ми беше пълна с предизвикателства. Животът ми през тази година беше динамичен, накара ме да науча много неща, до голяма степен да се усъвършенствам. Всъщност обаче в момента чувствам някаква празнота. Може би заради това, че децата вече не са при мен или просто ми е трудно да поема по следващото стъпало и да открия себе си. Наближава и рожденият ми ден. Никога не го усещам, но все пак + 1 :-)

Всеки ден е училище

Всеки ден прекаран в Америка беше училище за мен. Научавах нови и различни неща, като се започне от езика и се стигне до интересните обичаи характерни за еврейската религия, които се спазваха в семейството където живеех. В петъка на втората седмица взех сама влакчето от малката гаричка на Larchmont. Стигнах без проблем до Манхатън / то си беше и последна спирка и нямаше как да се объркам/. Това , което отново ме впечатли, когато слязох но гарата беше огромния поток от хора и тяхното разнообразие. Застанах на едно място и имах чувството, че хората вървейки в двете посоки около мен ще ме пометат. Не след дълго Коси и Синтия ме откриха и ме предложиха да се разходим из Манхатън преди да се приберем в къщи. Съгласих се с удоволствие. След като цяла седмица не бях излизала от къщата една разходка нямаше да ми дойде никак зле. Обясниха ми, че трябва да стигнем до 11 улица за да ядем пица - там я приготвяли много добре. Тук му е мястото да кажа няколко думи за структурата на улиците и авенютата в Манхатън. Манхатън е дълъг и тесен остров. Улиците са с номера, разположени хоризонтално и започващи от най южната точка на острова. Авенютата са разположени вертикално по ширината на острова от изток на запад. Някой авенюта са с номера , а други с имена / например Лексинтон авеню или известното Пето авеню, което пресича вертикално през средата целия остров /. Получава се идеално структурирана мрежа, така че много лесно можеш да се ориентираш и няма как да се загубиш. Улиците са от 1 до 125, а авенютата от 1 до 12. И така трябваше да се придвижим по пето авеню на юг от 42 до 11 улица. За мен беше огромно удоволствие да гледам , да говоря на български и да се движа. Когато стигнахме до 18 улица Коси ме вкара в един магазин за дънки " Old navy " и накара Синтия да ми избере дънки след , което ми ги купи. Това много ме трогна - тепърва разбирах в каква бедност живеехме в България тогава. Стигнахме до Piza Hut и ядохме пица, след което взехме метрото и се прибрахме в Куинс. Бях изморена, но щастлива и изпълнена с впечатления. Има на вид дребни неща, които човек помни цял живот, тази първа моя разходка из Манхатън ще запомня завинаги.

Ах тези мъже :-)

Скоро гледах едно видео в което се изреждаха над 70 причини, поради които бирата е по добра от жената, според мъжкото мислене. Аз също много уважавам бирата и вкусовите и качества,но след петнадесетото и изредено достойнство ми писна. Та реших аз да напиша да кажем само 7 причини поради които телевизора е по добър от мъжа за да ми стане малко по добре.

1. Можеш да му говориш и той да те слуша, като му изключиш звука.

2. Телевизорът никога няма да си хвърли мръсните чорапи по средата на стаята.

3. Телевизорът няма да ти мърмори ако решиш да си купиш нещо новичко.

4. Може да те разплаче от умиление.

5. Телевизорът понякога може и да те възбуди.

6. Телевизорът не се сърди, когато си дрънкаш дълго по телефона с приятелка или с майка си.

7. Телевизорът не те пита колко пари харчиш.

Все основателни причини поради които да го предпочетеш пред мъжа. Въпреки това аз смятам , че мъжете са необходимо зло и не можем без тях , както и те без нас.

Нови идеи

От известно време имам нови идеи, които се въртят в главата ми и чета за да мога да ги осъществя. Искам да използвам интернет пространството за да правя нещо, което да ми помага, защото съм сигурна, че в това пространство на този етап има неограничени възможности. Никога не съм била търпелива, а сега усещам ,че търпението ми е необходимо за да мога стъпка по стъпка да реализирам идеите си. Уча се да правя сайтове и излизат все по нови и по сложни за мен неща. Разбира се това няма да ме изплаши. Днес си мислех, че съм имала много идеи и съм работила упорито по тях , но по една или друга причина или не съм успявала или успехът е бел временен и краткотраен, така че ако не успея няма да ми е за първи път. Ако успея обаче и ефекта е по дълготраен ще ми е за първи път :-) От всичко върху което съм работила съм научавала нещо ново и идва момент в който тези знания са ми били от полза.

Ежедневието - предизвикателство или скука

Писах и преди по тази тема, явно тя ме вълнува и има въпроси на които не съм си отговорила. Това което се случва всеки ден е нашето ежедневие :-) Не звучи много умно, нали ? И въпреки това е истина и олицетворява реалния ни живот. Въпросът е дали да го приемем като повтарящи се събития в които не можем , а в много случаи и не искаме да променим нищо или да го приемем като предизвикателство. Аз гласувам за втория вариант и според философските ми разбирания за света, това е правилния начин на поведение. Разбира се теорията е лесна, трудна е практиката. По принцип се опитвам да отворя очи с позитивна нагласа и всички събития, които се случват да посрещам спокойно, да виждам добрите им страни и да реагирам правилно. Опитвам се да го правя, но не винаги успявам, особено последното "да реагирам правилно". Искам да изясня, че под това понятие разбирам да реагирам - активно противопоставяйки се на негативната ми природа. Например ако някой говори против друг аз не бива да се включвам в играта и не само да не се включвам , но и вътрешно да не осъждам друг човек, тъй като всички сме част от едно цяло. Разбирам го, но ми е трудно да го изпълнявам. Дяволчето в мен, ме подтиква и си мисля, че не е толкова зле да поклюкарствам, а най лошото е , че това понякога ми идва от вътре. Проблемът е, че не трябва да подтискам тези пориви, а трябва да променям вътрешната си природа. Понякога ми става тъпо и се чувствам подтисната и тогава най трудно се променям. Просто се затварям в себе си и играя ролите си за света. Въпреки това ще продължавам да се опитвам да се променям частица по частица и да влагам увереност в това, че резултата няма да закъснее.

Какво повече има в един нов свят?

И така в неделя трябваше да се прибера сама до Ларчмонт. Тръгнах още по обяд и тайно от братовчед ми, Косито ме изпрати с приятелката си за да науча пътя. От къщата в Куинс вървяхме пеш около 30-35 минути до спирката на метрото, която се намираше на 71 континентал авеню. Пътят беше приятен защото се движехме по чисти улици с много зеленина и красиви къщи. Улиците бяха частни в тях живееха предимно еврейски семейства, нямаше магазини. Дърветата бяха високи и буйни и навсякде скачаха катерички. 71 авеню беше търговска улица с няколко индийски магазина, кафенета и кино разбира се. От там взехме метрото към Манхатън. NY метро е едно от най старите и най мръсните метра в света. Качихме се на влак F и потеглихме. Слязохме на 42 улица и се отправихме към Grand central station от където си купих билет за влакче до Larchmont. Раздлехме с Коси и приятелката му Синтия и се разбрахме да им се обадя като си тръгна в петък за да ме чакат на гарата. Успях да се ориентирам и да сляза където трябва. От там до къщата имаше около 15 мин. пеш. Започна моята втора работна седмица в която се чувствах малко по спокойна и започнах да привиквам към обстановката. В началото не разбирах добре езика и натрупаните ми комплекси и страх, понякога ме караха да мисля, че говорят по мой адрес , когато чуех името си не разбирайки всичко, което казват говорейки си помежду си. Пол и Лори се държаха внимателно с мен, винаги сядахме заедно вечер на масата да се храним. Елиът беше доста своенравен, разглезен и превързан към майка си и трудно ме допускаше до себе си , но Джулия беше абсолютен сладкиш. Представете си пухкаво, мило, усмихнато момиченце с дълга къдрава коса и големи сини очи преливащо от чувства и усмихнато. Нямаше начин да не се заобичаме. Освен това тя започваше да проговаря английски, аз също и си помагахме взаимно в тази трудна задача. Пред нея не се притеснявах да греша , да повтарям нещо или да чета стихчета от детски книжки или дори да пея. Когато сгрешех нещо или по точно ако не го направех по американски Пол казваше "Емилия аз знам, че в Европа се прави така в Унгария е също както в България , но тук е необходимо да го направим еди как си." Стъпка по стъпка бавно и мъчително започнах да разбирам, че всички, които живеят в Америка не са нещо повече от нас, нищо , че за труда си получават долари.