За учителите и това, което се случва

Защо да не напиша какво мисля за учителите? Това ще ми помогне да се опитам да бъда обективна. Не одобрявам стачката им и това безумно, не реалистично искане за 100% вдигане на заплатите им. Вярвам, че между тях има способни и достойни хора, но за съжаление не са толкова много. Какво ме кара да мисля така? Първо колко са учителите, които се развиват и работят върху себе си, боравят с интернет, четат за да бъдат в час с времето, с новите технологии и по този начин да могат да изградят авторитет пред безкрайно информираните ни и буйни деца ? Отговорът е - нищожно малък процент. Докато не престанат да пеят назубрените си уроци и да диктуват архивните си теми за частни уроци, за които вземат 10, 30 или дори 60 лева на час нямат право да искат нищо. Разбира се в образованието има много проблеми и ако бяха поставили тях на първо място, може би щях да се замисля и да подкрепя част от исканията им. Ако си взискателен към другите и искаш да получиш, трябва да си най взискателен към себе си и първо да се научиш да даваш. Да отдаваш част от себе си с това,което вършиш и то на ниво,качествено и всеотдайно. Да си учител е призвание. Тези хора работят с нежните души на децата ни и трябва да го правят от сърце. Приятелка ми разказа как детето и в първи клас, приготвило с огромно желание чантата си, тетрадките , моливчетата и с огромно желание, трепет и нетърпение пристъпило училищния праг. Вместо посрещане на първокласниците във въпросното училище детето видяло някакви иначе добре облечени хора, закичени с лентички и поставящи исканията си по мегафони и се разплакало. Това дете преди да научи как се пише "А" и "Б" ще научи , че можеш да тропаш с крак и да искаш нереални неща и естествено няма да се влюби в училището нито ще уважава нагиздените викачи по мегафон. "Къде си вярна ти любов народна ?

Ех тази есен!

Бях на море, въпреки че не вярвах,че ще ми се случи тази година. Бях забравила очарованието на южното черноморие и сега с удоволствие му се наслаждавах. Да се разхождаш, да хапнеш салата от миди с ракия в някое китна кръчмичка и да се любуваш на хоризонта. Септември има своята магия - по спокойно, по романтично, по хладно. Колкото повече пораствам, толкова повече ми харесва есента като сезон. Цветовете, мириса , температурите, ясните слънчеви дни са просто прекрасни. Всеки сезон предразполага към нова нагласа. Тази година нямам вече ученици, но пък имам студент и ще имам гости - дъщеря ми Теди и малката принцеса Криси. Бог е щедър към нас тази година и аз съм благодарна за това. В пространството около мен кипи подготовка за местни избори, подготовка за училище и учителски стачки. Не искам до говоря за тях, защото ще си разваля настроението - може би някой друг път, а и достатъчно хора говорят по тези въпроси. Представям си, че вълшебник махва с вълшебна пръчка и ни потапя в новия сезон. Ние се суетим улисани в ежедневието, но всеки усеща , че нещо в него се променя. Изминал е един етап, една природна въртележка и малко сме остарели. От балконите мирише на печени чушки и оцет, облекли сме саката и продължаваме забързани незнайно накъде.

Мошениците не спят

Вчера и днес се повтаря една и съща случка по следния начин. Освен нормалния си стационарен телефон имаме и друг номер за който плащаме само половин такса и могат само да ни избират на него. На времето, когато се ползваха телефонни модеми си бяхме открили този пост, защото още съществуваха странните дуплекси и ако използвахме номера си за връзка с интернет, то в съседите непрекъснато даваше заето. След навлизането на кабелния нет - запазихме номера, но реално никой не го знае. Вчера този същия мълчалив телефон иззвъня. Учудих се, но вдигнах слушалката. Млад мъжки глас, който говореше заваляно ме поздрави сърдечно. Отговорих и попитах кой се обажда? "- Как кой ? Не ме ли позна? Кой може да ти се обажда от чужбина ? Нали имаш роднини в чужбина ?" - се разнесе отсреща. - Имам - отговорих аз. - В Испания ? - попита той. - Нямам роднини в Испания - казах вече развеселена. - В Америка ? - продължи да нахалства младежът. Това вече преля чашата и аз се разсмях, а той затвори телефона. Ако още не сте се сетили става въпрос за тези телефонни мошеници, които се обаждат на възрастни самотни хора, чиито деца или внуци са в чужбина и излизат с номера, че са изпратили пратка за тях, но за да се освободи на митницата трябва да се платят голяма такса и молят "близките" си да дадат сумата на приятел, който ще си изпратят на адреса за да може да получи изпратения колет и после да им го занесе. Сценариите разбира се са различни и определено мошениците са добри артисти и още по добри психолози. Моя бивша колежка пенсионерка, беше повярвала, че се обажда внука и от Америка и беше хукнала да търси назаем 2000 лева до другия ден, тъй като детето изпраща материали за започване на нов бизнес. За щастие на другия ден зет и минал през тях и тя въпреки обещанията да пази тайната от родителите му, тъй като е изненада за тях - споделила случката. Това я спаси иначе си беше скочила в капана с двата крака. Та днес пак звъни този телефон и аз предположих кой може да ме търси :-) Този беше по добър артист и не заваляше думите. - Здрастиии , как сте ? Как я карате в Русе ? - пита сладура. - Добре сме. Кой се обажда ? - отговарям аз. - Лельо, аз съм не ме ли позна ? - продължава сценария младежа. Аз уж имам артистични способности и чувство за хумор, но не знам защо не исках да се забавлявам, като удължавам разговора.- Този номер няма да мине при нас. - казах аз строго и естествено ми затвориха телефона. Тези случки ме накараха да се замисля. Най важно от всичко си остава душевното състояние на човека и ако той е самотен и нещастен естествено е уязвим и става лесна плячка. Изживявала съм пообни моменти и го казвам от собствен опит. Това е една от причините да опитваме да работим върху себе си и да се балансираме.

Америка- започвам работа

Звъннахме по телефона на доста места и успяхме да договорим няколко интервюта. Едното беше в Long Island и на следващия ден се отправихме на път - Владимир, леля и аз. След малко лутане се озовахме в една отдалечена къща разположена в горска местност. Стопанинът беше възрастен мъж на около 70 години и си търсеше домашна помощница, но тя трябваше да се грижи и за градината. Аз не съм много якичка и по тази причина не ме одобри. Въздъхнах с облекчение тъй като не виждах как ще издържа сама в този пущинак. Второто място на което отидохме беше супер апартамент в Westside едно от най скъпите места за живеене в NY. Намира се от западната страна на Централ парк в Манхатън, където са разположени блокове със скъпи апартаменти. Долу на входа ни посрещна портиер и след като обяснихме къде отиваме се обади по домофона и ни изпрати до асансьора. В началото на престоя ми в Америка основен проблем се явяваше това, че се учудвах на всичко и сега си давам сметка какво изражение съм придобивала и братовчед ми с основание ми правеше забележка да не се кокоря така. Все пак за да се оправдая ще кажа, че за мен това беше един нов свят, в който попадах неподготвена от времето и мястото, които бяха моя дом. Имах чувството, че някой с машина на времето ме е пренесъл в бъдещето. Това съвсем не означава, че харесвах това бъдеще, напротив на моменти усещах, че нямам почва под краката си. Качихме се двамата в асансьора и на петия етаж ни чакаше една доста раздърпана млада жена, която се усмихна и ни покани в апартамента си. Оказа се, че е разведена и живее сама с 10 годишния си син. Трябваше да водя детето на училище и да се грижа за апартамента. Попита ме защо искам да работя тази работа и понеже не успях да измисля нещо по умно аз и казах истината. Сричайки и с помощта на братовчед си обясних, че обичам България и съм инженер по професия, но в момента е много трудно да оцелея в родината си, заради това съм предприела тази стъпка да помогна на семейството си. Мисля, че ме хареса. Запита ме за телефона, който с предварителни тренировки бях научила да казвам на английски наизуст, обеща да се обади до два дни и се разделихме. На другия ден потеглихме към Westcestеr - мястото за третото интервю. Това е предградие на Ню Йорк, където живеят хора предимно над средната класа. Намерихме къщата, която се намираше на брега на едно прекрасно езеро в средата на което имаше малко островче с разцъфнало дърво в средата. Мястото беше невероятно красиво. Тук ни посрещна една едра хубава жена и обясни, че съпругът и не се е върнал още от работа и ни помоли да се върнем след половин час. 30 минути тримата стояхме в колата и след това отново двамата с Владимир позвънихме на вратата. Този път ни приеха и поканиха в къщата. Обясниха ни, че задълженията ми щяха да се състоят в това да се грижа за къщата и двете деца на семейството - Елиат на 5 години и Джулия на 2 години. Въпреки, че работата нямаше да е никак малко ми хареса факта да живея със семейство. Семейство Розенфелд бяха евреи. Мъжът Пол беше симпатичен,дребничък плешив и дружелюбен мъж на около 43години, а съпругата му Лори - едра красива жена на 40. Обясниха ми условията и се разбрахме да се чуем в събота по телефона и ако съм съгласна мога да започна в понеделник работа. Къщата беше разкошна и много добре обзаведена. Щях да разполагам с отделна стая с баня и тоалетна. Ръкувахме се сърдечно и потеглихме към Куинс. Когато се прибрахме имаше съобщение на телефонния секретар от еврейката от Манхатън, че е съгласна да започна работа в понеделник и ако потвърдя да и се обадя. Дойде момента да взема решение - или при богатата дама във Westside или при семемейство Розенфелд в градчето Larchmont /Westchester/? Реших да отида при семейството, въпреки ,че бяха по далеч и заплатата беше по ниска. Не съжалявам за това си решение и мога да обясня защо избрах тях. От приказките, които бях чела като дете и от филмите, които бях гледала в ограниченото пространство на социализма си бях изградила представата, че богатите хора трябва да са красиви, добре облечени и разбира се много умни. Тази жена с раздърпани дънки не отговаряше на представата ми, въпреки, че вероятно е доста богата. Давам си сметка, че тези разсъждения са доста наивни, но това на този етап наистина наклони везната, а и работейки при хора с деца,нямаше да чувствам така силно липсата на моето семейство.

Какво може да научи човек от една по различна сватба?

Снощи исках да разкажа за сватбата, но доста се отплеснах :-) Това, което ме впечатли беше скромността на тези хора, мярката им, уважението един към друг и това, че всеки помага с каквото може без да гледа в паницата на този до него. Едно от петте правила характерни за мюсюлманската религия гласи: Ако Аллах ти е дал да бъдеш богат - трябва да помагаш на ближния си по беден брат с каквото можеш. Може би заради това те извършват това действие спокойно без да очакват ръкопляскания или да бъдат забелязани. Изводът, който си направих от тази сватба е, че ние за съжаление сме по големи еснафи, не умеем да се уважаваме и да си помагаме безкористно. Трогателно беше да видя тези иначе бедни хора да събират кой колкото може да даде, да излъчат един представител да отиде при младоженците и да дава лептата на всеки за подпомагане на младото семейство. Може това, което пиша да не се хареса на някого, но за да станем по добри, трябва да умеем да се оглеждаме и да забелязваме положителното в света около нас.

Магията на една вяра и нейната следа в живота

Днес за първи път бях на турска сватба на моя колежка и ми беше безкрайно интересно. Винаги съм проявявала интерес към други религии, обичаи и вярвания и следите, които те оставят в човешката душа. Когато говоря за мюсюлмани естествено е да свържа обичаите им с тяхната религиозна вяра. Какво знам аз за мюсюлманството? Знам,че Мохамед е роден на 20.04. 570год. в град Мека/ Хитлер е роден също на 20.04., а Ленин на 21.04. - размисъл за нумерологията :-)/ и по това време вече християнството и юдаизма са завоювали доста територии. Арабските земи остават в страни от тези религиозни завоевания и в тях се шири езичната вяра в божества и идоли. Това е било историческа и географска предпоставка за възникване на нова религия. Мохамед остава сирак и е отглеждан от дядо си и чичо си. На 23 годишна възраст започва работа, като керванджия при богата вдовица 20 години по възрастна от него Хатиджа. Тя е впечатлена от младия Мохамед и се омъжва за него. На около 40 годишна възраст Мохамед започва да се уединява на един хълм в планината Хира до Мека и там архангел Гавраил му се явява и започва да му рецитира сутрите, от които е съставен корана. Мохамед е бил неграмотен и е проповядвал посланията, които получава наизустявайки ги. Първият човек, който го е покрепил и е повярвал в това, че е пророк е съпругата му Хатиджа. В Мека са се отнасяли с недоверие към неговите проповеди и е имал ограничн брой последователи. Повратна точка в живота му е бягството му в град Медина през 622год. , където събира много последователи. Следват години на военни действия, чрез които мюсюлманската религия приобщава редица арабски племена. Мохамед остава верен и уважава съпругата си Хатиджа от която има 4 дъщери до нейната смърт и едва след това си взема други жени , както му повелява Корана. Интересен факт е, че въздействието на сутрите, описани в Корана е силно и значимо, когато те се произнасят на глас и то на оригиналния език. Това е и причината според мен и до ден днешен Коранът да се учи наизуст от най ревностните си последователи. Опитвала съм се да чета части от Корана, преведени на български и ми е трудно да видя какъвто и да е смисъл в тях. Мохамед умира през 632 година оставяйки силна империя след себе си. Вярата е огромна сила и залитането и фанатичното следване на всяка една идея е опасно. Всяка религия крие опасности, ако последователите и прилепнат и безразсъдно преследват собствените си интереси в името на вярата. Някой друг път ще дам примери и с други религии. Искам само да допълня, че според космогонията на Розенкройцерите - земята се управлява от 7 архангела /това са духове с висок ранг/. Пет от тях са бели духове, а двама са представители на черните сили и тези двамата са били необходими , защото без тяхната намеса не е било възможно да бъде извършена материализацията на земята. Князът на земята е архангел Михаил, а за архангел Гавраил се преплага, че е представител на черните сили. В това, че има бели и черни сили , няма нищо смущаващо. Ние знаем, че винаги има два полюса , мъжко и женско начало , ин и ян и всички те се допълват взаимно и не могат да съществуват самостоятелно. Всичко това разбира се е само една теория и като такава можем да се съмняваме в нея.

Приказка за Америка- къде съм ?

Първото, което забелязах бяха мащабите. Огромни мостове, огромни сгради и коли. Отравяйки се към Куинс имах усещането, че влизаме в някакво село. То и така се оказа- братвочед ми каза "Ето го нашето село :-)". Символът на Ню Йорк е Манхатън - той е административен и културен център. Бруклин, Куинс и част от Бронкс представляват къщи с малки дворчета отпред и набучени в оскъдната тревичка кичозни играчки - жабки, джудженца и други подобни градински украшения. Това много ме впечатли и се запитах къде се намирам ? Къщата на Владимир беше типична американска къща - с бейсмент /бечови стаи/, над тях - кухня, трапезария и хол между които няма врати и дървено скърцащо стълбище, което водеше към втория етаж, където се намираха две спални и кабинет. Ние с леля се настанихме в кабинета, Владимир в едната спалня, а Косито в другата. Леля ми много ме обича и бързаше да ми даде да опитам от всички "американски храни". Предложи ми корн- флекс с прясно мляко, но аз едвам преглъщах и дори ми се гадеше. От всичко преживяно не можех да се възстановя веднага. Първите дни свиквах с обстновката и слушах лекциите на Владимир и леля Стоянка. Той има невероятната способност да плаши хората- разказваше ми, какво ме чака като си намеря работа и как ако не ме харесат могат да ме изгонят. Основната тема бяха евреите - колко са страшни, жестоки, стиснати, кръвопийци и така нататък. Препоръчаха ми книгата на Никола Николов "Световната конспирация", която бяха прочели скоро и явно бяха много надъхани от нея. Всъщност леля нямаше реална представа за Америка, тъй като само гостуваше на сина си, не е работила там и не знае езика. Единственият, който се забавляваше в тази ситуация - беше Косьо. Той ми каза да не им обръщам внимание, но беше по цял ден на работа и имах малко време да контактувам с него. Излизахме на малки разходки с колата - да напазаруваме или просто да се разсеем. Чувствах се ужасно подтисната и зависима - нямах никакви пари и не знаех какво ме очаква. С леля вървяхме след Владимир като кокошки след петел и се съгласявахме с всичко, което каже. Измина една седмица и трябваае да започна да си търся работа. Купихме полски вестници и аз трябваше да чета обявите за детегледачки или помощници за гледане на възрастни хора и да се обаждам по телефона. Не ме питайте на какъв език говорех, защото едвам си спомнях майчиния си език. Братовчед ми също се обаждаше и уговаряше интервюта. Междувременно четях и книгата на Н. Николов, в която според мен пишеше абсолютни глупости, защото мразя да ми казват как е устроен света с категоричен тон и то без да превеждат доказателства в покрепа на тезата си. Въпреки това ако целта беше да се изплаша още повече от евреите - тя бе постигната. Ето нещо интересно за тях в сегашно време. Следва продължение..........................

Приказка за Америка - пристигането

Тръгнах от Русе - прегърнах децата си, а Стефан дойде да ме изпрати до София. Качих се на самолета за Прага и изживяването започна. Бях толкова бедна и изплашена, че се държах почти неадекватно. На летището в Прага ме чакаше братовчед ми Владимир. Леля ми /сестра на баща ми и майка на Владимир/ по принцип живее в Прага от дълги години , но сега беше в Ню Йорк и ни чакаше там. Останахме в апартамента на леля за два дни в очакване на следващия полет. Прага е прекрасен град и има невероятна атмосфера. Била съм много пъти там и всеки път този град ме е очаровал. Дойде време да се качим на следващия самолет - по голям и внушителен от предишния. Главата ми беше пълна с поученията на братовчед ми - от които не разбирах нищо конкретно. Единствения ефект беше, че страхът ми лавинообразно се увеличаваше. Бях впечатлена от пътуването. Чувствах се важна. Стюардесите се грижеха за нас - предлагаха питиета , минерална вода и портокалов сок. Това ми помогна да се отпусна поне за малко. Наблюдавахме движението на самолета на малък екран. Изобразен, като малка червена точка той пъплеше над картата на земята. Не мога да обясня защо, но се страхувах най много когато летяхме над океана. Щом наближихме ни раздадоха формуляри, които да попълним. Приземяването стана плавно и всички ръкопляскаха. След слизането минахме през лабиринт от ръкави до като стигнем до огромен салон с много гишета. Намирахме се на летище Нюарк в Ню Джърси. Трябваше да се разделим с братовчед ми - той се отправи към входовете за американски граждани , а аз се наредих на една от огромните опашки от хора, чакащи да бъдат допуснати на територията на САЩ. Никога не бях виждала такова мнообразие от хора - от различни раси, възраст и религии. Когато дойде моят ред - подадох международния си паспорт и поканата на служителката. Бях инструктирана да мълча и да не казвам нищо ако не ме питат. Тя ги разгледа внимателно, обърна се и извика един два пъти по голям от мен черен мъж, изпълняващ ролята на охрана, каза му нещо и ми направи знак да тръгна с него. Разтреперах се още повече, ако изобщо това беше възможно. Тук трябва да поясня, че бях карала 6 месечен курс по английски език, докато бях по майчинство със сина ми, но нашите грандомански форми на обучение - целящи да ни научат да пишем без никаква граматическа грешка, а да не можем да обелим и дума си казаха думата. Въпросния господин ме заведе в една голяма стая на която пишеше "emigration office". Вътре беше пълно с хора. До мен някакъв словак се възмущаваше, че ще изпусне полета си за Сан Франциско. Разбрах, че викат хората по микрофон поименно на едно гише и им задават въпроси- след което решават дали да им сложат печат за виза или не. Страхът е отвратително чувство- сковава те и те прави неадекватен. Извикаха името ми и аз кококрейки се и треперейки се приближих до респектиращата дама, която ще ми задава въпроси. Тя ме попита колко време планирам да остана. Обясних с бедния си английски, заеквайки се и помагайки си с ръце , че ще остана около месец и ще се върна с леля си в България, тъй като тя е възрастна и болна и трябава да я придружа до България. За щастие в този момент някой повика въпросната дама и на нейно място седна симпатичен господин, който само погледна поканата ми и ми удари печат в паспорта. Оказа се, че проблемът е бил в това, че в поканата няма посочен срок за гостуване, а и с мъже се разбирам по добре :-) Стискайки паспорта си в ръце се отправих към лентите с багажа, където трябваше да ме чака братовчед ми. Не намерих нито багажа си нито него и продължих по коридора, където най сетне видях синът на Владимир - Косьо , с когото сме израснали като деца с голям букет от бели рози , леля и Владимир. Срещата беше вълнуваща. Само братовчед ми беше сърдит, защото съм се забавила и в куфара ми видяли на скенера нещо, което прилича на бомба та го накарали да го отваря и разбира се се оказало, че не е бомба, а дървено хаванче. Качихме се на колата и потеглихме към Куинс. Леля постоянно ми повтаряше - " гледай, гледай", а аз не знаех кое да гледам по напред. Следва продължение........................

Какво е интересно и какво не ?

Чета различни блогове и виждам, че всеки разглежда живота по различен начин. Обсъждат се актуални теми повечето политически и хората се вълнуват от тях. Аз също се интересувам от това, което се случва около мен и го следя с интерес, но не мога да кажа, че ми се иска да разисквам такива теми. Причина за това е, че съвсем не съм сигурна, че това което съм получила като информация от медиите е достатъчно за да мога да изкажа мнението си и съвсем не се чувствам компетентна в области, където не съм професионалист. Разбира се мога да кажа гражданското си мнение, но то едва ли интересува някого. За това се опитвам да погледна на нещата по философски, а това което се случва придава само цвят и вълнение на света около мен, който е моя дом. Разбира се има моменти, в които дадено събитие или личност ме впечатляват и това провокира мисленето ми. Днес гледах първото телевизионно интервю с някакъв бизнесмен, за когото казаха, че е най богатия човек в България. Определено този човек ме впечатли с поведението си. Казва се Христо Ковачки и управлява енергийни фирми. Беше видимо притеснен от изявата си по телевизията и се държеше простичко, по човешки. След всички надути пуяци,които гледам всеки ден и които си мислят, че говорейки популистично и многословно, казват нещо - това наистина беше изненада. С интерес ще следя изявите на този личност. Би било много интересно да разбера чисто човешката му история.