
вторник, 28 август 2007 г.
Америка- започвам работа

понеделник, 27 август 2007 г.
Какво може да научи човек от една по различна сватба?

неделя, 26 август 2007 г.
Магията на една вяра и нейната следа в живота

петък, 24 август 2007 г.
Приказка за Америка- къде съм ?

четвъртък, 23 август 2007 г.
Приказка за Америка - пристигането

Тръгнах от Русе - прегърнах децата си, а Стефан дойде да ме изпрати до София. Качих се на самолета за Прага и изживяването започна. Бях толкова бедна и изплашена, че се държах почти неадекватно. На летището в Прага ме чакаше братовчед ми Владимир. Леля ми /сестра на баща ми и майка на Владимир/ по принцип живее в Прага от дълги години , но сега беше в Ню Йорк и ни чакаше там. Останахме в апартамента на леля за два дни в очакване на следващия полет. Прага е прекрасен град и има невероятна атмосфера. Била съм много пъти там и всеки път този град ме е очаровал. Дойде време да се качим на следващия самолет - по голям и внушителен от предишния. Главата ми беше пълна с поученията на братовчед ми - от които не разбирах нищо конкретно. Единствения ефект беше, че страхът ми лавинообразно се увеличаваше. Бях впечатлена от пътуването. Чувствах се важна. Стюардесите се грижеха за нас - предлагаха питиета , минерална вода и портокалов сок. Това ми помогна да се отпусна поне за малко. Наблюдавахме движението на самолета на малък екран. Изобразен, като малка червена точка той пъплеше над картата на земята. Не мога да обясня защо, но се страхувах най много когато летяхме над океана. Щом наближихме ни раздадоха формуляри, които да попълним. Приземяването стана плавно и всички ръкопляскаха. След слизането минахме през лабиринт от ръкави до като стигнем до огромен салон с много гишета. Намирахме се на летище Нюарк в Ню Джърси. Трябваше да се разделим с братовчед ми - той се отправи към входовете за американски граждани , а аз се наредих на една от огромните опашки от хора, чакащи да бъдат допуснати на територията на САЩ. Никога не бях виждала такова мнообразие от хора - от различни раси, възраст и религии. Когато дойде моят ред - подадох международния си паспорт и поканата на служителката. Бях инструктирана да мълча и да не казвам нищо ако не ме питат. Тя ги разгледа внимателно, обърна се и извика един два пъти по голям от мен черен мъж, изпълняващ ролята на охрана, каза му нещо и ми направи знак да тръгна с него. Разтреперах се още повече, ако изобщо това беше възможно. Тук трябва да поясня, че бях карала 6 месечен курс по английски език, докато бях по майчинство със сина ми, но нашите грандомански форми на обучение - целящи да ни научат да пишем без никаква граматическа грешка, а да не можем да обелим и дума си казаха думата. Въпросния господин ме заведе в една голяма стая на която пишеше "emigration office". Вътре беше пълно с хора. До мен някакъв словак се възмущаваше, че ще изпусне полета си за Сан Франциско. Разбрах, че викат хората по микрофон поименно на едно гише и им задават въпроси- след което решават дали да им сложат печат за виза или не. Страхът е отвратително чувство- сковава те и те прави неадекватен. Извикаха името ми и аз кококрейки се и треперейки се приближих до респектиращата дама, която ще ми задава въпроси. Тя ме попита колко време планирам да остана. Обясних с бедния си английски, заеквайки се и помагайки си с ръце , че ще остана около месец и ще се върна с леля си в България, тъй като тя е възрастна и болна и трябава да я придружа до България. За щастие в този момент някой повика въпросната дама и на нейно място седна симпатичен господин, който само погледна поканата ми и ми удари печат в паспорта. Оказа се, че проблемът е бил в това, че в поканата няма посочен срок за гостуване, а и с мъже се разбирам по добре :-) Стискайки паспорта си в ръце се отправих към лентите с багажа, където трябваше да ме чака братовчед ми. Не намерих нито багажа си нито него и продължих по коридора, където най сетне видях синът на Владимир - Косьо , с когото сме израснали като деца с голям букет от бели рози , леля и Владимир. Срещата беше вълнуваща. Само братовчед ми беше сърдит, защото съм се забавила и в куфара ми видяли на скенера нещо, което прилича на бомба та го накарали да го отваря и разбира се се оказало, че не е бомба, а дървено хаванче. Качихме се на колата и потеглихме към Куинс. Леля постоянно ми повтаряше - " гледай, гледай", а аз не знаех кое да гледам по напред. Следва продължение........................
сряда, 22 август 2007 г.
Какво е интересно и какво не ?

понеделник, 20 август 2007 г.
Приказка за Америка - заминаването

Отдавна ми се искаше да напиша спомени от преживяванията си в Америка и трябваше да го направя,но все не намирах удобната форма за това. Сега, когато си имам блог смятам, че мога да започна да разказвам малко по малко, това което си спомням, въпреки, че времето е отмило някой от спомените ми. Може би така е по-добре, защото са останали най ярките и истински неща и смея да се надявам съм станала не само по възрастна,но и по мъдра.
Годината беше 1996. Семейството ми беше в кризистно положение. Няколко години се случваше така, че или аз или съпругът ми не получавахме заплата. Децата бяха на 14 и 8 години.Не можехме да им осигурим елементарни неща и това ни измъчваше. Имам първи братовчед, който живее в Ню йорк и си беше идвал през 1994 год. в България. Тогава той остави покана за мен и съпругът ми /Стефан/,като идеята беше да отидем и да си намерим работа за около година за да припечелим някой лев. Направихме опит за получаване на виза през 1995 год ,но получихме отказ по понятни причини - потенциални емигранти.През февруари 1996 год. получих нова покана вече само за мен и успях да получа виза. Самото получаване на виза беше също интересен момент, но не мисля, че е най същественото. Душевното ми състояние беше смесица от страх и упоритост. Както казва Стефан аз съм доста консервативна и ми беше трудно да взема решение да се разделя с децата си и семейството си за година. Очакваше ме неизвестност, някой от хората около мен осъждаха постъпката ми, други не можеха да ме разберат. Може и да съм консервативна, но съм и голям инат. Взех решение да замина и го отстоявах. В същото време убеждавах вътрешно себе си за това, което ми предстои и се борех със собствените си съмнения. Резервирах си билет за 16.05.1996г. с чешките авиолинии през Прага, където щеше да ме чака братовчед ми и заедно да пътуваме от Прага до Ню Йорк. Имаме приятелско семейство между българин и полякиня /Иван и Уршула/ и тя беше направила същото през 1994 год. Отиде в Чикаго, поработи и се върна след година. По време на престоя си в САЩ тя участвала в лотария за зелена карта от полската квота и след завръщането и през 1995 год се оказа, че са спечелили. Иван замина малко преди мен през февруари в Чикаго, а Уршула и синът им Петьо щяха да дойдат през август. Срещах се с Уршулка и я питах какво да си взема, какво е работила и изобщо всичко каквото можеше да ме посъветва. Въпреки насоките, които ми даде аз нямах и най малка представа за това, което ми предстои.
Следва продължение....................
сряда, 15 август 2007 г.
Новият живот е радост

Невероятно е появяването на нов човек на този свят. Това е най голямата магия. Моята внучка Криси ми доказва това всеки ден. Бях в София като се роди и наблюдавах как всеки ден се променя и адаптира към нашия свят. Някъде бях чела, че при раждането се изживява най големия възможен стрес. Според разбиранията на ведите - раждането, старостта, болестите и смъртта са носители на страдание. Когато човек се ражда, трябва да събере свободната си ефирна душа във физическото тяло и да се запознае с усещанията му в материалния свят. За това в този момент най важно е присъствието на майката и близки хора около бебето, които го обграждат с любов. То усеща това и започва да харесва света около себе си - да се усмихва, да гука, да расте и се развива. А защо ние възрастните не се опитаме да харесваме този свят. В приказките има орисници, които предначертават пътя на новия живот. Ние самите можем да бъдем орисници на живота си, ако мислим позитивно. Чудя се тези сърдити хора около мен, какви бебета са били и как стават все по недоволни и не правят нищо за да върнат усмивката си. Погледнете Криси и повярвайте,че може да върнете невината си детска усмивка.
вторник, 14 август 2007 г.
Днес е хубав ден
Всеки ден е хубав,но някой дни са по успешни от други. Днес разбрахме, че синът ни е приет в Софийския университет и всички се радваме за това. Няма да коментирам моето скептично отношение базиращо се на не много силния му резултат. Вярвам в съдбата и се радвам, че тя му дава шанс за развитие. След месец вече и двете ми деца ще бъдат в София, но това е живота. Имат щастието да живеят в един по светъл и широк свят,който им дава по вече възможности и не ограничава свободния им избор. Нека се развиват, да разширяват зоната на комфорта си и да живеят смело и истински. Да не забравят да благодарят на всеки нов и усмихнат ден и да се ограждат с любов. Писанието ми излезе доста носталгично, но може би това е нормално. Нямам право да постъпвам егоистично - обичам ги и ми липсват, но знам,че не бива да прилепвам към това. Успех Яви - възползвай се от шанса си :-) Тази седмица ще започна приказката за Америка и в нея ще разкажа за преживяванията си там в продължение на една година - надявам се да бъде и нтересно.
понеделник, 13 август 2007 г.
Как се учим да се променяме

Това е доста смела тема.Много хора не искат да се променят и не се замислят по този въпрос. Преди време и аз бях така - живеех си без да се вглеждам в себе си и се сърдех на света около мен, на несправедливостите на съдбата. Питах се "Защо все на мен се случва". Нужно ми беше време за да разбера, че това,което ми се случва не е случайно и ако се повтарят едни и същи негативни събития - причината за това е ,че аз повтарям едни и същи грешки.След като го разбрах ми беше нужно време да го осъзная и да повярвам, че е така. Последната стъпка беше най трудна - да се вгледам в себе си, да осъзная къде греша, да си го призная и използвайки като опорна точка философското ми разбиране за света и вярата да погледна глобално на нещата и да опитам да се променя.Ще ме попитате "защо е необходимо това и с какво ми е помогнало?" Когато човек се научи да се вглежда в себе си - открива едно много елементарно нещо и то е: "Аз не съм идеален". Неприятно откритие в общи линии, но помага много. След като открих това - когато ми идваше на устата да критикувам някого, се сещах за това,което бях констатирала за себе си и ме караше да се замисля как бих постъпила аз на мястото на човека, който се опитвам да съдя. Второто ми откритие беше също елементарно- "Всеки е уникален и неповторим" /всеки, не само аз :-)/. Така стъпка по стъпка започнах да се уча и продължавам да се уча да се вглеждам в себе си. Разбира се нито съм станала идеална,нито съвършенна. Станах по спокойна вътрешно в себе си /въпреки, че ако питате сина ми той няма да го потвърди :-)/,светът започна да ми харесва и се научих да посрещам спокойно деня и да си лягам с удовлетворение. Тази събота и неделя ходих в една хижа с приятелите от философско дружество "Танг-ра", в което членувам и осъзнах колко съм се променила за последните няколко години. Темата е обширна - ще спра до тук и ще продължа утре, като една истинска Шехерезада.
петък, 10 август 2007 г.
Вярата не е опасна господа съдии!
Днес сутринта гледах в сутрешния блок на БТВ - ожесточените нападки срещу провеждането на конференция на Свидетели на Йехова в Перник.Гледах и се чудих как невярващи хора се страхуват от вярващите и може би имат основание за това, тъй като безверникът няма на какво да се осланя и затова вероятно се страхува от всичко. Не съм член на тази секта/ под секта разбирам разновидност на християнското учение,а не нещо страшно/,но не виждам какво страшно има в това да си проведат събирането, стига да не пречат на никого. Сега идва ред да се запитаме с какво и на кого пречат тези хора? Християнството има много разновидности и те се основават на различното тълкуване на библията и извеждането на отделни пасажи, които се явяват с различна важност за отделните "секти". Например Великден е по големия празник за нас, които се именуваме православни християни, а за католиците това е Рождество Христово.Могат да се посочат и други примери, но това не е най-важното. Уважавам религията, но лично на мен тези канони, ограничения и специфични тълкования не ми допадат.Затова аз вярвам в единния бог и смятам, че няма нужда между мен и бог да има посредник, но това е мое лично мнение и ще го изложа по подробно друг път. Та чудя се от какво страхуват нашите политици и граждани ? Тези хора просто вярват и са имали смелостта да направят своя избор - не убиват, не управляват колите си пияни, не са гневни и сърдити на целия свят. Наистина може би са по различни, но какво от това. Основното обвинение срещу тях е , че са направили свободния избор да не им се прелива кръв и затова се считат за опасни. Не искам да навлизам във философските дебри, но в това има смисъл- кръвта е носител на информация и най важното те са направили своя СВОБОДЕН избор по този въпрос. Хора, които се носят по течението или да се вкопчат във властта обвиняват тези , които са имали достойнството да изберат нещо в този живот и да вярват в него. Къде е свободата и демокрацията господа съдници на личния избор ? Който не е като вас, трябва да бъде клеймосван,а може и да го анатемосате,защо не? Това се е случвало в средновековието. Един господин се изказа, че привличали слаби,бедни хора, които няма на какво да се оповават- да така е. Християнството винаги е правило това чрез мисионерите си, но за разлика от съдниците аз незнам кое "християнство" е най правилно. Знам само, че вярата не е опасна и няма нищо страшно в това един беден и нещастен човек да се учи да вярва, вместо да се учи да краде, пие и да убива.
четвъртък, 9 август 2007 г.
Да гледаш мач не е проста работа

Това е своеобразно продължение на статията ми за българските мъже. Преди няколко дни имаше важен мач. Бързам да уточня,че не важен мач няма и това съм го научила от толкова години съжителство с хора, които се интересуват от футбол. Имах неблагоразумието да се прибера в къщи малко след като мача беше започнал, въпреки,че знам, че това не е желателно. Съпругът ми и синът ми се бяха подготвили да гледат мача по всички правила. За съжаление нашият отбор падаше, той нашия отбор и не играеше както трябва, но това аз не мога да го казвам, защото веднага ми се оспорва, че не разбирам от футбол. Аз по принцип си знам как трябва да се държа по време на такова събитие - момчетата са ме възпитали, затова мога да го споделя, че и други жени да знаят. Първо правило е по време на мача да не говоря за нищо друго освен за футбол, тъй като ги разсейвам, обаче и беглите ми опити да си изкажа скромното мнение биват порязани, тъй като ги дразнят при всички случаи - затова по добре е да се мълчи. Второ - не бива да се пречкам пред телевизора - мога евентуално да припълзя под масата за да подавам студена бира от хладилника. Трето - в никакъв случай не бива да искам и аз да пия бира, тъй като тя никога не е достатъчна. На въпросния мач по едно време ми стана скучно тъй като на няколко минути те крещяха по един и същ начин - "еее и после иии" тъй като нашите разбира се не реализираха съответното положение, но аз не разбирам и затова е по добре да спра до тук.
Иначе днес е особен ден за мен, който винаги ще помня и направих каквото трябва. Сега съм спокойна и си тръгвам - днес няма мач :-)
вторник, 7 август 2007 г.
Човекът е безсилен пред великата природа

Безсилни сме пред природата, но значи ли това, че трябва да стоим безучастни? След сушата валят проливни дъждове, загиват хора и някой пак търсят виновни. Това е смешно-кой може да е виновен за големите стихии и природни бедствия? Не знам защо, но някой хора се чувстват прекрасно ако могат да обвинят някое човешко същество за нещастията,които се случват. После да изсипят агресията си върху виновника - да го накажат и така се чувстват по добре, защото смятат, че от тях зависи нещо, че са велики, че са справедливи - все относителни понятия. Съгласна съм,че трябва да правим каквото можем според човешките ни възможности, да строим здрави диги, да сме отговорни, да помагаме на изпадналите в беда, но това може да стане само ако имаме правилно отношение към самите себе си.Ето това е най трудното - по лесно е да обвиняваш, да осъждаш да се гневиш, а ти къде си и какво направи ти? Днес една приятелка ми разказа, че не е спала през нощта, защото е ходила със съпруга си да спасява племеницата си, попаднала в придошлата водна стихия в Цар Калоян, връщайки от море.Ето тя е направила нещо и днес е на работа като всеки ден - изморена и изплашена. Никой няма да чуе тази история, но тя ще я запомни и това е най важното. В замяна на това ще слушаме пак за безотговорност, за виновни и ще ги съдим за да поддържаме заблудата, че сме велики и нещо зависи от нас. Това, което излъчим в пространството чрез нашите емоции - остава някъде и с него творим живота си. За това мисля, че трябва да се смирим, да се помолим за другите и за себе си и да вярваме.
понеделник, 6 август 2007 г.
Началото на седмицата е въртележка

Всяка седмица се въртим на въртележка подобна на виенско колело. Това се случва навсякъде по света на милиони хора, защото ежедневието е неизбежно и има определени закономерности и белези. В понеделник изведнъж става по оживено, по шумно, а понякога и по шарено. Днес е мрачно, дъждовно и в такива дни на човек му става малко тъжно или просто е предразположен към размисъл. Малката въртележка на моя живот се върти, но се върти и голямата на живота около мен. Случват се разни неща, има събития и новини към които не можем да останем безучастни, но не знам защо не ми се иска да се вкопчвам в тях и да ги разчепквам. Ако са дбри ще им се зарадвам, ако са лоши ще ми стане тъжно- обичам просто да минават покрай мен.
неделя, 5 август 2007 г.
Българските мъже - радост или диагноза ?

Мисля си да започна тази тема и тя да бъде с продължение,защото наистина е необятна:-) Искам да направя уговорката,че всъщност много обичам българските мъже за добро или за лошо, но това е факт и близките ми го знаят! Когато говорим за мъжете по принцип,трябва да знаем, че става въпрос за онези неразумни същества, на които е достатъчно да кажеш,че не могат да направят нещо,дори то да е напълно безмислено или глупаво за да се втурнат да доказват мъжкото си его. Например кажете на мъж,че не може да се покатери на дърво и стига да не е мноооого мързелив ще се втурне да се доказва, а ако му кажете, че не може да изпие 10 бири например - ефектът ще е още по убедителен:-)Различни сме и това е заложено в природата, но нека разгледаме нещата в нашенска българска среда. Българският мъж е благословени с раждането си - мама трепери над него, обгрижва го, поддържа го и после го препраща на съпругата, която поема съответните грижи. Този тип мъже обичат масата им да е сервирана на време, да им бъдат подавани всички необходими неща в съответната последователност/под необходими неща - разбирам ракия, после вино или бира според сезона и подходящите мезета/. На всичкото отгоре те са комплексирани и са много сърдити на държавата, на света и на всичко, което ги заобикаля за това, че не са успели. Не знам какво разбират тези сладури под успех, но те могат да се сравняват със средновековни рицари по количествата храна и пиене, което поглъщат. Друг тип са мъжете,които са успели да направят пари в последните 17 години и сега са надувковци с шкембета, които не слизат от колите си и дотолкова са самовлюбени,че не забелязват нищо около себе си. Съществуват и творчески тип мъже, но и те са недоволни многознайковци. Имала съм възможността да видя и познавам мъже, които са богати от поколения - те са спокойни, уравновесени и работят вържу собственото си развитие. Да не говорим за американските мъже, които имат право да отговарят на съпругите си с три възможни отговора - "да скъпа", "разбира се скъпа" и "от какво имаш нужда скъпа?". Обаче да си призная, нашите момчета поне не са скучни и ако ги обичаш приемаш ги с недостатъците им. За сега ще приключа, но мисля да продължавам да пиша по тази тема, защото е доста благодатна, а после може да си поговорим и за жените, защо не ?
петък, 3 август 2007 г.
Петък - забавление, почивка или размисъл ?

Петъкът е по особен ден. Повечето хора след работа отиват да се забавляват и да разтоварят след работната седмица, други заминават някъде, а трети като мен пазаруват и си стоят в къщи:-) Съвсем не се оплаквам - чувствам се добре и така. Създала съм си стереотип и той ми харесва. Първо ще отидем в болницата да видим сина ни и след това ще напазаруваме. Надявам се той да се чувства добре, въпреки, че не мога да си представя как ще издържи затворен 3 дни в една стая с този непокорен дух, но определено му се налага да го направи и е за добро. Четох някой публикации в блогове днес и трябва да кажа, че в тях изобилстват черногледство, сарказъм и отрицание. Принципно съм съгласна с това, което пишат хората, но честно казано се чудя как живеят така ? Принципът ми е много прост - човек си избира място за живеене в този голям свят и го приема с добрите и лошите му страни. После се опитва да бъде щастлив и спокоен, а това става много по лесно, ако си в хармония с това,което те заобикаля. Ако само плюем всичко българско, всичко което ни заобикаля, тогава къде сме ние ? Та нали живеем точно в тази измъчена, бедна и красива България и сме част от нея. Ако не я обичаме и я отъждествяваме с некъдърни политици, бедност, мръсотия и престъпност, тогава как ще обичаме себе си, а как ще уважават нас? Никъде нищо не е само черно или само бяло, просто трябва да го приемем, да видим положителното, да се борим за него и ако има и мъничка причена да бъдем горди нека бъдем такива. Защото успеха на всички прехвалени държави /според някой това са всички други , само не и нашата родина/ се дължи на хората, които живеят в съответната страна и на това, че вярват и се гордеят и закачат флагове пред къщите си и са усмихнати. Творим живота си сами и ако ние сме сърдити и тъжни и живота ни ще е такъв.