Идеалният мъж – фантастика или реалност?

Когато говорим за мъжете,бих искала да уточня, че става въпрос за онези същества, които са в състояние да се покатерят на 10 метра височина, или да изпият 10 бири една след друга или да направят някоя друга невероятна глупост, която никое разумно същество от женски пол не би извършило без причина. Единственото условие е да кажеш на мъжа, че не може да го направи. Винаги съм се чудила защо тези думи възпламеняват невероятен ентусиазъм в иначе безспорно мързеливата половина на човечеството, чиито представители много трудно биха слезли до мазата, или измили чиниите, ако ги помолиш най учтиво. Фройд твърди, че жените завиждат на мъжете за техния фалос и това разбира се е вярно, защото това е най интересната част от иначе безинтересното мъжко тяло. Нима мъжете не завиждат на жените за прекрасният акт на износването и раждането на дете. Имала съм удоволствието да съобщя първа на няколко мъже щастливата новина, че са станали татковци и трябва да кажа, че реакцията и изражението изписано на лицето им е едно и също – всички изглеждат невероятно глупаво пред магията извършена от жената. Ние разумно не го правим на въпрос оставяме ги да си мислят, че са голяма работа. Това са само примери в рамките на шегата. В това, че мъжете и жените се различават няма съмнение и то не само физически. Създадени сме за да се търсим и допълваме, като две части на едно цяло. Привличаме се като магнити. Харесваме се въпреки всичките си недостатъци.
Интересното за мен беше, дали мога да си представя идеалния мъж ? Програмирах се да изградя виртуален образ, затворих очи и попаднах в древен замък. Стоях на каменен трон и държах жезъл в дясната си ръка. Външно изглеждах различно, но бях сигурна, че това съм аз. Бях млада, величествена и красива. Залата беше огромна и от двете и страни бяха изправени хора със странни одежди. Всички очи бяха вперени в мен, а аз трябваше да избера най доброто от мъжете, които въвеждаха в залата. Тропнах с жезъла, тежките врати срещу мен се отвориха и въведоха млад мъж. Когато го видях сърцето ми подскочи, това беше моята първа несподелена ученическа любов. Помислих си дали в него има нещо, което ми трябва за образа на идеалния мъж, но намерих само моите идеализирани детски представи. Махнах с ръка и го отведоха без да каже дума. Пак тропнах с жезъла и въведоха друг млад мъж. Този път коленете ми се разтрепериха Пред мен стоеше моята голяма любов. Човекът с когото се разбирах само с един поглед. Душите ни бяха сродни. Сетих се за стиховете, които бях писала някога:
“ и все пак ще успея да имам
на кратки отблясъци твоите очи
На разкъсани фрази твоите думи,
А любовта ти на сноп от лъчи”
Какво да взема от него? - замислих се аз. Опитах се да бъда обективна и отложих в образа на идеалния мъж – нежността,амбицията и упоритостта, невероятната му вяра в живота, детската му импулсивност и добавих доста от външните му черти. Той ме погледна с благодарност и лека усмивка и излезе.
За трети път тропнах с жезъла и в залата въведоха съпруга ми. Отново се опитах да бъда обективна и към образа прибавих верността, добротата, грижата и предаността. Той също се усмихна, поклони се и излезе.
Следващите трима мъже , които въведоха един след друг ми бяха непознати. Единият беше воин – от него взех смелостта,силата и решимостта и прибавих малко мускули към тялото на идеалния мъж. Другият беше учен – малко странен и завеян, но ако един мъж не е странен, не е интересен, затова добавих логика и малко странност за при вкус. Последният непознат, беше писател – интересна личност, от тези , които познават женската природа и я описват в произведенията си. Веднага ми допадна – прибавих към образа предизвикателство, мечтателност и малко романтика.
Всичко това трупах във виртуалното изображение, което градях, без да то поглеждам. Някакъв слуга в ливрея се приближи и ми прошепна, че ще въведат последния седми кандидат.
Погледнах с интерес към тежката врата.Тя се отвори поскърцвайки и в залата влезе приведен възрастен мъж с дълга бяла брада. Той се подпираше на дървен, покрит с инкрустации бастун и беше облечен в дълга бяла роба. Аз станах от трона си и смирено коленичих и целунах робата му. Разбрах, че това е моят духовен учител. Прибавих към образа – мъдростта, търпението, смирението и вярата. Учителят с любов ме помилва по главата и излезе.
Образът на идеалния мъж беше готов. Отпуснах се в трона си и се обърнах на дясно да го погледна. Това, което видях ме изненада. В дясно от мен искреше топка от светлина. Беше невероятно красива. Цветовете на дъгата се преливаха в нея и си играеха После топката се издигна нагоре и отлетя през отворения прозорец. Всички гледаха след нея с възхищение. Сетих се отново за стихотворението:
“ и все пак ще успея да имам
на кратки отблясъци твоите очи
На разкъсани фрази твоите думи,
А любовта ти на сноп от лъчи”
После полека се размърдах, отворих очи и се върнах в реалния свят. Достатъчно ми беше да знам, че невероятната вълшебна светлина съществува и аз мога да бъда неин творец.

Времето изтича, като пясък през пръстите ни

Отново изминаха два месеца и времето изтича като пясък през пръстите ни без понякога да усетим докосването му. Юли беше динамичен и различен за мен месец, защото се грижех за Криси. Общуването с нея е невероятно удоволствие и източник на естествена и чиста енергия. Когато се върнеш към детството си, чрез магията на едно поколение се чувстваш различен и щастлив. Спомняш си позабравени игри, рисуваш с тебишир по асфалта и годините изчезват, точно като пясък и те са изтекли през пръстите ти без да ги усетиш. Малко тъжно е, но ни прави по мъдри и ни подготвя за следващата стъпка по пътя ни. Винаги има какво да очакваме стига да не губим вярата си. Не е нужно да чакаме големи събития, политически промени или подвизи, достатъчно е да сме здрави и да посрещаме с усмивка всеки следващ залез и изгрев, а времето ще си изтича през пясъчен часовник.

Празна кесия ...................

Изминала е почти половин година и не съм писала нищо! Мога да се оправдавам разбира се - с работата, която наистина ме е превзела напоследък, но истината е, че така отлита времето, така отлита и живота. Има периоди, в които като че ли се возя в някаква каруца и тъпо зяпам сменящите покрай мен картини. Нещата си вървят, но е хубаво да иницирам нещо, което да ме държи с широко отворени очи. Установила съм , че се чувствам добре, когато съм ангажирана с доста неща, но истината е , че трябва да сменям зниманията си за да се усещам жизнена. Друго, което установих скоро е факта, че безпаричието не е нищо друго освен болестно състояние. По някаква незнайна причина, когато съм без пари - приемам ситуацията, но се чувствам физически и емоционално зле. По този повод се сещам за едно стихче от Петко Славейков- не претендирам за абсолютна точност, но цитирам по памет:

" Празна кесия- беда голяма

надникваш вътре и нищо няма

то грозно нещо, студено нещо,

Да скочи вътре някоя сган глупа

бълха например,врата си счупа

и там без слава кости оставя! "

Да приемем нещата с усмивка и да се радваме на доброто:-) Жабата на снимката е нефритена и по всички правила на Фън-шуй носи пари. Имам две големи такива жаби в къщи, поставени на подходящите места, но вероятно са ми сърдити, затова публикувам тази снимка с надеждата да отприщя енергията в този план :-)

Какво е да си роден на 31 декември?

Сега ще се опитам да си отговоря сама на този въпрос :-) Когато бях малка си мислех, че всички празнуват точно моя рожден ден и се чувствах невероятно добре , гледайки хората да се суетят около мен да мъкнат елхи и да чакат на големи опашки за плодове. За съжаление пораснах и разбрах, че не е така. Освен това се оказа изключително трудно дори невъзможно да го отпразнувам аз самата. Изпробвала съм всякакви варианти - на вечеря е невъзможно, на обяд също, защото всеки се пази и бърза да се приготви за вечерта, опитах и на закуска, но пак не се получава. Да не говорим за подаръците - преди поне минавах с един подарък, а сега обикновено и с никакъв. Все пак това е съдба и не бива да мрънкам, а да видя положителните страни на това събитие. Първо положителното е, че лесно си броя годините. Също това е ден в който мога да направя равносметка на изминалата година, да благодаря за всичко което ми се е случило добро или лошо, защото всяко събитие ме е научило на нещо и да се помоля да бъда здрава, да имам вяра и любов за да посрещна всичко, което ми предстои по божията воля. Хубаво е, че на този ден се сещат да ми се обадят много хора, дори такива с които се чуваме и виждаме по рядко. Трябва да призная обаче, че дълбоко в себе си винаги очаквам да ми се случи нещо романтично, изненадващо и приятно и не губя надежда за това ! Желая на всички здрава, успешна и щастлива година :-)

Коледния дух и дребните неща

Времето лети неусетно. Отново сме в коледна атмосфера и това ми напомня, че още една година си отива. Човек се променя заедно със събитията, които съпровождат живота му и се нагажда към всичко, което го заобикаля и всичко , което се случва. В моето семейство имаме традиция да правим така наречените " Коледни вечери". Взаимствах тази идея от едно германско семейство в което преди много години бях на гости. Около 10 дни преди Коледа след вечерята - изгасяме лампите, така че да остане само коледната украса, запалваме свещи и изваждаме различни видове лакомства - шоколад, плодове, а в коледните чорапчета оставяме нещо за децата. За фон пускаме коледна музика и наистина се получава атмосфера изпълнена с топлина, уют и любов, а радостта на децата сгрява душите ни. Сега децата са далеч от нас и честно да си призная нямам импулса да направя коледна вечер. За щастие очаквам къщата ми да се напълни за Коледа и всички да са при нас, тогава с удоволствие ще спазя традицията, а и малката Криси ще одухотвори дома ни. Защо разказвам тази история ? Може би за да осъзная, че и малките неща имат значение и е важен духът на къщата. Нищо, че понякога сме сами трябва да се научим да го поддържаме за да поддържа и той нашата вяра и желание за живот.

"Сексът и града" или "Селото и смеха" - 2 част

Благодаря на Иван за коментара,наистина се радвам, че ти харесва а ето го и продължението:

Забележката на Дмитирий все пак ме накара да спра с пиенето и яденето, тъй като не можех да върна времето назад и да постя. Легнахме си изморени, а на другия ден прекрасното есенно слънце ни събуди, гъделичкайки ни по лицата и напомняйки ни, че предстои важен ден. Подкрепихме се с кафе и закуска и се приготвяхме за тръгване, когато Дмитрий и Ани слязоха в механата и на поздрава ни той отговори, че отива да се разпява за кръщенето, което показа две неща: първо, че някой мъже помнят след като са пили, макар и откъслечно и второ, че музикантите са сериозни и дисциплинирани хора. Придвижихме се с колата до Боженци и се отправихме пеш към църквата, която се намираше на едно хълмче. Боженци е прекрасно място, но честно казано ми се видя доста комерсиализирано, въпреки, че самата атмосфера носеше белезите на автентичните балкански традиции на българина. Църквата много ми хареса, беше някак спокойна и отделена от шумотевицата с голям двор. Наложи се да изчакаме малко свещеника, така че имах време да разгледам наоколо. В двора на храма бяха погребани важни личности, но доста ме учуди факта, че между тях беше и Лучников, но когато човек си плаща вероятно всичко е възможно. Не след дълго дойдоха всички необходими за церемонията лица, имам предвид свещеника и Дмитрий и кръщенето започна. Дмитрий се включваше, точно където трябва,а попа иначе симпатяга явно се затрудняваше с пеенето и започна все по често да подава библията на младия певец - посочвайки му кой пасаж да чете.Таня сподели, че се притеснява да влезе в казана за да не падне,но отчето я успокои, мънкайки между припяванията, че и да падне няма да е от високо. След церемонията бяхме решили да се почерпим,но Христина /кметицата/ ни подбра да ходим на някакво тържество на 100 год. от читалището на съседна махала, където разбира се има ядене и пиене. Потеглихме, като подбрахме и Дмитирий и Ани с нас. Тържеството беше - наистина автентично. На площада бяха опънати маси, свиреше оркестър "Пей сърце" със солистка и двама музиканти средна възраст - 71 години и 5 месеца и танцуващи двойки със същата средна възраст. Кметицата на въпросната махала Думници посрещна нашата кметица и нейните гости както подобава с неподправена радост и музикален поздрав. Музиката беше само стари градски и мелодични народни песни и хора.Забавлявахме се страхотно. Признавам си, че отдавна не се бях отпускала така. На Дмитрий толкова му хареса,че се обади на приятелите си от групата за църковно пеене "Юлангело", които бяха на път за концерта им в Трявна преди това да се отбият при нас. Когато момчетата пристигнаха веселбата беше в разгара си. Мисля да спра до тук, като приложа надписа за тържеството на читалището, а в продължението очаквайте нови интересни събития.................

"Сексът и града " или "Селото и смеха"- 1 част

Посвещавам този разказ на един мой приятел Иван, който живее в Сан Диего и харесва писанията ми. Правя го по две причини - първо разбира се за да се почувствам важна и второ за да си припомни как се забавляват хората в България.

Сега ще разкажа една история, докато още впечатленията ми са пресни и се чувствам заредена и щастлива от изживяното. С моите три приятелки, с които се познаваме от много години решихме през почивните дни да отидем по женски до Боженци, а целта ни беше съвсем целенасочена- да кръстим в църква и приемем в лоното божие или просто да направим "разумна овца" - Таня, която единствена от нас все още не бе кръстена в църква. На мен бе гласувано огромното доверие да бъда кръстница. Натоварихме се на нашето фиатче и потеглихме на път. Още докато пазарувахме в хипермаркета усетихме огромното удоволствие да го правим по женски. Настроението ни се повишаваше в правопропорционална зависимост с увеличаващото се разстояние. Беше прекрасен есенен ден. Спряхме на Дряновския манастир, разгледахме го и изядохме по една супичка, а тези които не шофирахме се подкрепихме и с по една малка ракийка. След обяда стигнахме, до къщата за селски туризъм, която братовчедката на Таня - Христина /кметски наместник на Боженци и още 13 махали в района/ ни беше наела. Къщата се намираше в съседната махала Кметовци, беше на края на селцето - голяма , удобна с всички необходими за приятно изкарване екстри. Започнахме да се подготвяме за вечерята. В двора имаше приятен кът с барбекю и голяма скара - две от нас печаха на скарата, а другите две солидарни с нас донесоха по чашка ракия и безалкохолно и си бъбрихме приятно, докато мръвките се опекат. Седнахме вътре в механата на къщата, която беше голяма и просторна. На съседната маса имаше други гости - две семейства от Варна, но честно казано не им завиждах, защото вечерта им протичаше, точно по семейна схема - "мъжовете" пиеха и гледаха настървено мач, а жените пирпиляха около тях. Това ме караше тайничко да злорадствам, а ракията все повече ми се услаждаше. Към 9.30 рм в механата влязоха момче и момиче, които идвали от някакъв празник в Севлиево и стопанката ги настани в една от стаите , след което също слязоха в механата. Ние не им обръщахме никакво внимание - чувствахме се като истински героини на "Селото и смеха" и си разказвахме стари позабравени и много забавни истории. Новите гости не си носехе нищо за ядене и пиене , така че в един момент момичето се присъедини към семейната маса, а момчето се присъедини към нас. Завърза се разговор и стана ясно, че Дмитрий /така се казваше малдия мъж / е певец в Софийската филхармония, но участва и в група за църковно автентично пеене, която има концерт на другия ден в Трявна. Когато разбра, че сме тръгнали да кръщаваме приятелката си, беше приятно изненадан и обеща да дойде на другия ден в църквата на Боженци и да се разбере с попа да участва с пеене в кръщенето. Разбира се ние не повярвахме на това обещание, тъй като също като на мен ракията му се беше усладила. Като бъдеща кръстница отнесох критика от Дмитрий, че не трябва да стоя и да се наливам с вино , а е трябвало да постя и да се изповядам.Което пък ми напомни колко досадни могат да бъдат мъжете. Следва продължение......................

В какво вярваме?

Днес смених анкетата и се надявам да получа интересни отговори на зададения въпрос. С предната анкета "В какво вярвате" се опитах да провокирам мисленето и да разбера дали наистина повече са негативно мислещите хора, които не вярват в нищо, въпреки че дълбоко в себе си знам, че всеки вярва в нещо и неверието е само израз на обърканост и безпомощност. Радвам се, че повечето хора признаха, че вярват в бог, въпреки че някой не смеят да го изкажат гласно, дали заради времената в които живяхме или възпитанието, което получихме или просто,защото се чувстваме пренебрегнати и изоставени, но някой смятат, че ако са атеисти отстояват някаква позиция , а според мен те просто не могат да надхитрят егото си. Разбира се всеки има свободната воля да вярва или да не вярва, важното е той да се чувства добре и да умее да открива смисъла в живота си. Сигурна съм, че ако човек започне да си задава въпроси за смисъла на живота, за значението на това, което му се случва, за съдбата - по който и път да тръгне ще стигне там където трябва, защото всички пътища водят към осъзнаването и мъдростта.

Една година - дълъг или кратък период ?

Днес се сетих, че на този ден преди една година за пръв път писах в блога си :-) Много или малко време е това ? Тъй като всичко е относително, а най относително е времето на този въпрос не може да се отговори еднозначно. Въпреки това един изминал период дава повод за равносметка. В началото бях доста ентусиазирана и имах потребност да пиша, после се появи и очакването някой да чете това, което пиша, след това ентусиазма ми попремина, а и имаше периоди, в които бях доста приземена от земните ми задължения и тогава музата ми отлиташе някъде. Все пак съм доволна, че понякога музата се връща при мен и си обещавам по често да си говоря с нея. Благодарна съм на бог за това, че през тази година всички сме здрави и вървим по пътя си, благодарна съм за всичко, което се случва и се боря с негативизма, съмненията и страховете в себе си! А за това, че една година е дълъг период се убеждавам, като погледна моята внучка Криси - от малко несъзнателно бебе тя се превърна в страхотно любвеобилно, усмихнато, сияещо малко човече, бърборещо и тичащо насам натам! А ние в какво се превръщаме за една година ? Дали ставаме по усмихнати и защо да не се опитаме да станем такива ?

Mалки проблеми, големи проблеми - продължение

Христос Воскресе ! Днес е прекрасен ден - нека здравето, благоденствието и любовта изпълват нашия свят! Наистина нямах време да пиша, но все пак обещах да завърша историята за гъските, а на себе си обещавам да намирам време и да пиша по често в блога.

Както казах Лори започна трескава подготовка по подготовката за репортажа на канал 11, която се състоеше в следното: обиколи всички съседи и ги призова да излязат по време на репортажа и да я подкрепят, два дена отдели на пазаруване на подходящ тоалет за случая, като обиколи добрите магазини в Манхатън с приятелки. Тичаше, пишеше нещо на малки листчета,после ги губеше, пак пишеше, излизаше - влизаше, изобщо изглеждаше толкова заета /бизи/, че аз с моят работен ден от 12 часа в който трябваше да свърша всичко, което има нужда за свършване за поддържане на домакинството изглеждах като южноафрикански ленивец. Определено трябва да призная, че тази жена прекрасно можеше да имитира действие без да свършва нищо съществено, но едва после разбрах, че това е част от американската школа и начин на живот. Дойде многоочаквания ден на репортажа - беше петък, след обяд към 15 часа. Гримирана и нагласена тя излезе пред къщата за да посрещне г-н Томпсън. Аз и малката Джулия залепихме по един нос на прозореца, който гледаше към езерото за да не пропуснем нищо. Репортажните коли пристигнаха, дойдоха и съседи и се отправиха към езерото. Точно този ден за проклетия в градината ни нямаше нито един защитен гъсок, като че ли бяха разбрали какво става. Събитието продължи не по вече от 40 мин. Лори се прибра малко разочарована - първо защото имало само три гъски кротко плуващи си в езерото и второ, защото според нея червения и тоалет не бил достатъчно подходящ. След седмица излъчиха репортажа, който трябва да призная беше направен професионално, като бяха снимани дупетата на гъските и г-н Томпсън говореше с трагичен тон за огромното бедствие, заплашващо този квартал, където хората плащат високи данъци за да живеят спокойно. Преди да излъчат репортажа Пол и Лори звъннаха на всички роднини и приятели да гледат, включително и на родителите на Лори в Канада. Обхваната от това въодушевление и аз звъннах на 75 годишната си леля в Куинс да гледа репортажа, но за съжаление тя заспала тъй като го излъчиха след 11 вечерта. Мисля че не е необходимо да казвам, че Пол записа репортажа на касета и повтаряше всеки ден на Лори, колко се гордее с нея в продължение на една седмица след това.

Големи проблеми - малки проблеми

Хеййй здрасти! Съвсем се омързеливих и не съм писала вече два месеца. Мисля да поправя грешката, но истината е, че бях толкова ангажирана с обикновенни житейски дела, че не ми остана време да разсъждавам философски, да хленча, да се хваля или да се отдам на спомени. По повод на това се сетих за малките проблеми и големите проблеми. Просто няма такива - зависи от гледната точка. Във връзка с това нека ви разкажа една от историите, които доста ме впечатли по време на престоя ми в Америка. Полека лека свикнах с живота си в семейство Розенфелд. Първите седмици бяха тежки, имах и езикови проблеми - в началото говорех само в сегашно време, после се сетих, че има и други времена и обърнах на минало. Трябваше ми време да свикна с живота, с навиците и ценностите на тези хора, но за това ще разкажа подробно друг път. Сега ми се ще да ви запозная с историята за гъските. Както споменах къщата на сем. Розенфелд се намираше на брега на прекрасно езеро - от езерото ни делеше само асфалтов път , а в зелените площи около езерото се разхождаха гъски, но не какви да е , а защитени от закона за защита на природата гъсоци. Проблемът, който измъчваше Лори и не даваше покой на будното и гражданско съзнание беше това , че защитените от закона гъски прескачаха и до райграса в градината на нашата къща и акаха там. Като активна американска жена - домакиня Лори беше писала до местния вестник и се бе обадила във всички канали на нюйоркската телевизия. Пол, като обичлив американски съпруг, беше изкупил около 31 броя от местния вестник с публикуваната от любимата му съпруга статия и дори аз се снабдих с едно копие от него. Един прекрасен ден обаче - вече бях на около 2 месеца служба по телефона се обади приятен мъжки глас и се представи като Хауърд Томпсън от канал 11 на NY телевизия. Като чух това почти си глътнах езика, защото познавах въпросния господин от екрана на телевизията и не само звучеше добре, ами и изглеждаше чудесно. Потърси госпожа Розенфелд и помоли да и предам да му се обади във връзка с подготвянето на репортаж за невъзпитаните гъски. Опитах се да не звуча раболепно и глупаво и записах телефона. И така предадох на Лори и тя засияла се захвана да подготвя нещата за репортажа, който предстоеше. Утре ще разкажа какво се случи нататък , нали съм Шехерезада.

Музата

Не съм писала цял месец :-( Скоро се замислих по въпроса за творческите личности и кризите в живота им. И може би не случайно на една от лекциите на Танг- Ра засегнахме тази тема. Всъщност силно емоционалните личности, обхванати от вдъхновение творят и създават нещо с лекота обхванати от музата или от това, че осъществяват връзка с оня непознат и изпълнен с безкрайна информация свят. Много велики хора са получили проблясъци и идеи за решаването на проблеми върху които работят от години по време на сън./Менделеев, Едисон, Нютон и много други/. Въпросът е, че човек не може да бъде в постоянно състояние на вдъхновение и след това следват периоди на депресии или да го наречем заземяване. Страхотни таланти след създаването на невероятна творба се запиват или се отдават на чисто земни пороци, чакайки музата да ги навести отново. И така се лутат между два различни свята. Да си спомним за Фицджералд след написването на "Великия гетсби", Ван Гог, Хеминуей и много други музиканти, артисти и т.н. В този смисъл може би е по добре човек да няма творческо вдъхновение и да си живее спокойно не подвластен на силни емоциии. Това разбира се не зависи от отделната личност, защото ако си емоционален и подтискаш емоциите си става още по зле, трябва да се научим да ги контролираме, но не и да ги подтискаме. Освен това не всеки емоционален човек е талантлив, даже напротив. Но ако имаш муза, макар и малка и изпитваш желание да твориш трябва да го правиш, защото това е дар от бога. Как да се заземим обаче без да страдаме и изпадаме в депресия ? Сещам се за Леонардо Да винчи , който е бил и творец и учен и след създаването на прекрасна картина е отивал да чертае чертежи или да прави аутопсии, като може би по този начин е балансирал между музата си и чисто земните логични дела. Да Винчи разбира се е гений, но тук става въпрос за принцип. Аз се опитвам да си го обясня така: ако човек има макар и малко вдъхновение, трябва да се възползва от него и да сътвори нещо, но без да чака отплата, нито признание от никого, защото това е продиктувано от неговото его. Доста е трудно признавам, защото като напишеш нещо ти се иска някой да го прочете, а ако никой не го чете и коментира изпадаш в депресия, защото спира да ти пука и съответно спираш да пишеш. Но ако все пак се постараеш да пишеш или рисуваш обхванат от онова прекрасно чувство, че духът е в теб и после се опиташ да забрвиш за това и да се занимаваш с чисто логични дела изискващи повече мисловна дейност може би ще постигнеш някакъв баланс. Разбира се това са само мои разсъждения и ги пиша за да ги обясня на себе си...........

Здравей зима!

Страхотна зима е ! Отдавна не е имало толкова сняг. Бял, пухкав, чист, блестящ - истински сняг. Има пречистващо и освежаващо действие. Тази сутрин вървях пеш и се чувствах прекрасно. Около мен всичко беше бяло. Искаше ми се да се отъркалям в снега и да си играя, като дете. Забавното беше, че на всички разглезени шофьори се наложи да вървят пеш. Хората вървяха един след друг по утъпканите пътечки и сякаш ставаха по добри. Цялата картина се смени - улиците се изпълниха с пешеходци. Вървяхме близо един до друг и дори се докосвахме като се разминавахме, а наоколо беше бяло и чисто. Усетих посланието на природата като зов да се сплотим, да се пречистим, да се гледаме с усмивки и да вярваме в хармонията.

Коледа и чудесата !

Има нещо, което прави този празник вълшебен. Какво е то ? Дали украсата, светлините, суматохата, подаръците или просто вярата. Малкото зрънце вяра, което се прокрадва между пазаруването, гостите и лудницата около нас. Понякога не го забелязваме и не бихме си признали, че го носим в себе си. Дните по Коледа са силни енергийни дни и дори малкото зрънце вяра, надежда или стремежа да преодолеем собствените си негативни навици води до промени на света около нас. Толстой е казал "Всеки иска да променя света, а никой не иска да променя себе си". Най трудно е да погледнем себе си, да преодолеем комплексите си , да си повярваме и тогава да се огледаме около нас и да видим какво е станало с всичко и всички около нас. Може би не ми вярвате, изпълнени сте със съмнения, смятате че постъпвате винаги правилно и сте онеправдани от съдбата. А запитваме ли се коя всъщност е тази съдба ? Не е ли тя нашата пътека в този живот и няма ли да се почувстваме по добре , ако я разчистим от бурените, ако сме спретнати и усмихнати, когато вървим по нея. Нека се опитаме да се вгледаме в себе си и променим дори нещо мъничко, въпреки че това със сигурност няма да хареса на егото ни. И понеже е Коледа тази малка наша победа над собственото ни "аз" може да се превърне в чудо и да ни научи да вървим напред стъпка по стъпка по пътеката на нашето развитие.

Равносметка

Време е за равносметка за това, което се случи през годината. Хубаво е, че има такива периоди в които човек да има възможност поне малко да се замисли. Да избяга от пистата на ежедневието и да се обърне назад, да се огледа, да си прости и после да продължи напред - помъдрял, осмислил грешките си и осъзнал опита си. За мен тази година беше наситена със събития. До голяма степен изминаващата година бе изпитание за мен. Изпълнена с лични, важни събития, в които трябваше да вземам верните решения, понякога да се преборя със себе си. Станах баба за първи път, Явор беше абитуриент и го приеха в Софийския университет. Работата ми беше пълна с предизвикателства. Животът ми през тази година беше динамичен, накара ме да науча много неща, до голяма степен да се усъвършенствам. Всъщност обаче в момента чувствам някаква празнота. Може би заради това, че децата вече не са при мен или просто ми е трудно да поема по следващото стъпало и да открия себе си. Наближава и рожденият ми ден. Никога не го усещам, но все пак + 1 :-)

Всеки ден е училище

Всеки ден прекаран в Америка беше училище за мен. Научавах нови и различни неща, като се започне от езика и се стигне до интересните обичаи характерни за еврейската религия, които се спазваха в семейството където живеех. В петъка на втората седмица взех сама влакчето от малката гаричка на Larchmont. Стигнах без проблем до Манхатън / то си беше и последна спирка и нямаше как да се объркам/. Това , което отново ме впечатли, когато слязох но гарата беше огромния поток от хора и тяхното разнообразие. Застанах на едно място и имах чувството, че хората вървейки в двете посоки около мен ще ме пометат. Не след дълго Коси и Синтия ме откриха и ме предложиха да се разходим из Манхатън преди да се приберем в къщи. Съгласих се с удоволствие. След като цяла седмица не бях излизала от къщата една разходка нямаше да ми дойде никак зле. Обясниха ми, че трябва да стигнем до 11 улица за да ядем пица - там я приготвяли много добре. Тук му е мястото да кажа няколко думи за структурата на улиците и авенютата в Манхатън. Манхатън е дълъг и тесен остров. Улиците са с номера, разположени хоризонтално и започващи от най южната точка на острова. Авенютата са разположени вертикално по ширината на острова от изток на запад. Някой авенюта са с номера , а други с имена / например Лексинтон авеню или известното Пето авеню, което пресича вертикално през средата целия остров /. Получава се идеално структурирана мрежа, така че много лесно можеш да се ориентираш и няма как да се загубиш. Улиците са от 1 до 125, а авенютата от 1 до 12. И така трябваше да се придвижим по пето авеню на юг от 42 до 11 улица. За мен беше огромно удоволствие да гледам , да говоря на български и да се движа. Когато стигнахме до 18 улица Коси ме вкара в един магазин за дънки " Old navy " и накара Синтия да ми избере дънки след , което ми ги купи. Това много ме трогна - тепърва разбирах в каква бедност живеехме в България тогава. Стигнахме до Piza Hut и ядохме пица, след което взехме метрото и се прибрахме в Куинс. Бях изморена, но щастлива и изпълнена с впечатления. Има на вид дребни неща, които човек помни цял живот, тази първа моя разходка из Манхатън ще запомня завинаги.

Ах тези мъже :-)

Скоро гледах едно видео в което се изреждаха над 70 причини, поради които бирата е по добра от жената, според мъжкото мислене. Аз също много уважавам бирата и вкусовите и качества,но след петнадесетото и изредено достойнство ми писна. Та реших аз да напиша да кажем само 7 причини поради които телевизора е по добър от мъжа за да ми стане малко по добре.

1. Можеш да му говориш и той да те слуша, като му изключиш звука.

2. Телевизорът никога няма да си хвърли мръсните чорапи по средата на стаята.

3. Телевизорът няма да ти мърмори ако решиш да си купиш нещо новичко.

4. Може да те разплаче от умиление.

5. Телевизорът понякога може и да те възбуди.

6. Телевизорът не се сърди, когато си дрънкаш дълго по телефона с приятелка или с майка си.

7. Телевизорът не те пита колко пари харчиш.

Все основателни причини поради които да го предпочетеш пред мъжа. Въпреки това аз смятам , че мъжете са необходимо зло и не можем без тях , както и те без нас.

Нови идеи

От известно време имам нови идеи, които се въртят в главата ми и чета за да мога да ги осъществя. Искам да използвам интернет пространството за да правя нещо, което да ми помага, защото съм сигурна, че в това пространство на този етап има неограничени възможности. Никога не съм била търпелива, а сега усещам ,че търпението ми е необходимо за да мога стъпка по стъпка да реализирам идеите си. Уча се да правя сайтове и излизат все по нови и по сложни за мен неща. Разбира се това няма да ме изплаши. Днес си мислех, че съм имала много идеи и съм работила упорито по тях , но по една или друга причина или не съм успявала или успехът е бел временен и краткотраен, така че ако не успея няма да ми е за първи път. Ако успея обаче и ефекта е по дълготраен ще ми е за първи път :-) От всичко върху което съм работила съм научавала нещо ново и идва момент в който тези знания са ми били от полза.

Ежедневието - предизвикателство или скука

Писах и преди по тази тема, явно тя ме вълнува и има въпроси на които не съм си отговорила. Това което се случва всеки ден е нашето ежедневие :-) Не звучи много умно, нали ? И въпреки това е истина и олицетворява реалния ни живот. Въпросът е дали да го приемем като повтарящи се събития в които не можем , а в много случаи и не искаме да променим нищо или да го приемем като предизвикателство. Аз гласувам за втория вариант и според философските ми разбирания за света, това е правилния начин на поведение. Разбира се теорията е лесна, трудна е практиката. По принцип се опитвам да отворя очи с позитивна нагласа и всички събития, които се случват да посрещам спокойно, да виждам добрите им страни и да реагирам правилно. Опитвам се да го правя, но не винаги успявам, особено последното "да реагирам правилно". Искам да изясня, че под това понятие разбирам да реагирам - активно противопоставяйки се на негативната ми природа. Например ако някой говори против друг аз не бива да се включвам в играта и не само да не се включвам , но и вътрешно да не осъждам друг човек, тъй като всички сме част от едно цяло. Разбирам го, но ми е трудно да го изпълнявам. Дяволчето в мен, ме подтиква и си мисля, че не е толкова зле да поклюкарствам, а най лошото е , че това понякога ми идва от вътре. Проблемът е, че не трябва да подтискам тези пориви, а трябва да променям вътрешната си природа. Понякога ми става тъпо и се чувствам подтисната и тогава най трудно се променям. Просто се затварям в себе си и играя ролите си за света. Въпреки това ще продължавам да се опитвам да се променям частица по частица и да влагам увереност в това, че резултата няма да закъснее.

Какво повече има в един нов свят?

И така в неделя трябваше да се прибера сама до Ларчмонт. Тръгнах още по обяд и тайно от братовчед ми, Косито ме изпрати с приятелката си за да науча пътя. От къщата в Куинс вървяхме пеш около 30-35 минути до спирката на метрото, която се намираше на 71 континентал авеню. Пътят беше приятен защото се движехме по чисти улици с много зеленина и красиви къщи. Улиците бяха частни в тях живееха предимно еврейски семейства, нямаше магазини. Дърветата бяха високи и буйни и навсякде скачаха катерички. 71 авеню беше търговска улица с няколко индийски магазина, кафенета и кино разбира се. От там взехме метрото към Манхатън. NY метро е едно от най старите и най мръсните метра в света. Качихме се на влак F и потеглихме. Слязохме на 42 улица и се отправихме към Grand central station от където си купих билет за влакче до Larchmont. Раздлехме с Коси и приятелката му Синтия и се разбрахме да им се обадя като си тръгна в петък за да ме чакат на гарата. Успях да се ориентирам и да сляза където трябва. От там до къщата имаше около 15 мин. пеш. Започна моята втора работна седмица в която се чувствах малко по спокойна и започнах да привиквам към обстановката. В началото не разбирах добре езика и натрупаните ми комплекси и страх, понякога ме караха да мисля, че говорят по мой адрес , когато чуех името си не разбирайки всичко, което казват говорейки си помежду си. Пол и Лори се държаха внимателно с мен, винаги сядахме заедно вечер на масата да се храним. Елиът беше доста своенравен, разглезен и превързан към майка си и трудно ме допускаше до себе си , но Джулия беше абсолютен сладкиш. Представете си пухкаво, мило, усмихнато момиченце с дълга къдрава коса и големи сини очи преливащо от чувства и усмихнато. Нямаше начин да не се заобичаме. Освен това тя започваше да проговаря английски, аз също и си помагахме взаимно в тази трудна задача. Пред нея не се притеснявах да греша , да повтарям нещо или да чета стихчета от детски книжки или дори да пея. Когато сгрешех нещо или по точно ако не го направех по американски Пол казваше "Емилия аз знам, че в Европа се прави така в Унгария е също както в България , но тук е необходимо да го направим еди как си." Стъпка по стъпка бавно и мъчително започнах да разбирам, че всички, които живеят в Америка не са нещо повече от нас, нищо , че за труда си получават долари.